Най-сетне, към края на една сурова зима, сковала земята в сняг и лед, по-дебел, отколкото помнеха и най-старите хора, кралица Порен изпрати куриер в долината с молба Поулгара да отиде в Боктор и да приложи целебните си умения върху краля на Драсния. Пратеникът пристигна късно през един мрачен следобед. Бледото слънце уморено потъна в легло от лилави облаци, надвиснали ниско над планините на Улголандия. Пратеникът се бе увил в дебела наметка от самурова кожа, ала дългият му заострен нос стърчеше от топлата дълбока качулка и веднага издаваше самоличността му.
— Силк! — възкликна Дурник, когато дребничкият драснианец слезе от коня в заснежената дворче пред хижата. — Какво правиш тук, толкова далеч от дома си?
— Замръзвам — отговори Силк. — Надявам се, че сте напалили хубав огън.
— Поул, виж кой е дошъл! — извика Дурник. Поулгара отвори вратата, за да види кой е техният посетител.
— А, принц Келдар! — възкликна тя и се усмихна на дребния човек с лице на плъх. — Да не би да си плячкосал Гар ог Надрак до такава степен, че идваш да търсиш нови територии за грабежите си?
— Не — отвърна й Силк, потропвайки с премръзнали крака по земята. — Направих грешка и на път за Вал Алорн минах през Боктор. Порен насила ме принуди да избера заобиколния маршрут.
— Влизай — покани го Дурник. — Аз ще се погрижа за коня ти.
Силк свали самурената си наметка, застана треперещ от студ пред камината и протегна ръце към пламъците.
— През последната седмица много студувах — измърмори той. — Къде е Белгарат?
— Той и Белдин са някъде на изток — отговори Поулгара и забърка чаша вино с подправки, за да му помогне да се стопли. — Не знам точно къде.
— Това няма значение. Всъщност аз дойдох да се видя с теб. Чула си, че крал Родар е зле, нали?
Тя кимна, после вдигна нагорещения до червено ръжен и го потопи във виното. Горещото желязо предизвика бълбукане и съскане в алената течност.
— Хетар ми донесе новини за това миналата есен. Успяха ли лекарите да определят каква е болестта му?
— Старост — сви рамене Силк и с благодарност пое чашата от ръцете й.
— Всъщност Радар не е толкова стар.
— Но е прекалено тежък. Излишното тегло уморява човек с времето. Порен е отчаяна. Тя ме изпрати да те помоля, не — по-скоро да падна на колене пред теб. Ела в Боктор и виж какво можеш да направиш. Помоли ме да ти съобщя, че ако не дойдеш, Родар няма да дочака пристигането на гъските в северното небе.
— Наистина ли положението е толкова лошо?
— Не съм лекар — отвърна Силк. — Но кралят хич не изглежда добре. Май умът вече му изневерява. Дори започна да губи апетит, а това е лош признак за човек, който винаги е ял по седем големи блюда на ден.
— Разбира се, че ще дойдем — заяви без колебание Поулгара.
— Само първо ме оставете да се стопля — рече умоляващо Силк.
Свирепа виелица ги задържа няколко дни на юг от Алдурфорд. Снежната фъртуна се спусна шеметно от планините на Сендария и профуча бясно през откритите равнини на северна Алгария. Все пак имаха късмет и попаднаха в лагера на дружина скитащи пастири точно когато се разрази бурята. Прекараха дните на буреносни ветрове и снежни виелици, разположени удобно в топлите каруци на гостоприемните алгарци. Когато най-сетне времето се промени, пътешествениците забързаха към Алдурфорд, прекосиха реката и стигнаха до широкия път, който продължаваше към Боктор през покритите със сняг блата.
Кралица Порен, все още хубава въпреки тъмните кръгове под очите, разкриващи съвсем красноречиво тревогата на безсънните й нощи, ги поздрави пред портите на двореца на крал Родар.
— О, Поулгара! — възкликна тя и прегърна вълшебницата, обзета от благодарност и облекчение.
— Скъпа Порен — отвърна Поулгара, докато обгръщаше с ръце малката, изтощена от грижи драснианска кралица. — Щяхме да пристигнем и по-рано, но ни задържа лошото време. Как е Родар?
— Отслабва всеки ден — отговори Порен безнадеждно. — Сега дори Кева го уморява.