— Вашият син?
Порен кимна.
— Следващият крал на Драсния. Той е само на шест години. Твърде млад е, за да се възкачи на трона.
— Добре, да видим какво можем да направим, за да забавим това.
Състоянието на крал Родар беше дори по-лошо от онова, което им бе описал Силк. Еранд бе запомнил краля на Драсния като пълен, весел човек с проницателен ум и на пръв поглед неизчерпаема енергия. Сега той бе отпуснат, кожата му бе добила сивкав оттенък и изглеждаше увиснала, прорязана от дълбоки бръчки. Кралят не можа да се изправи; още по-сериозни тревоги будеше фактът, че легнал владетелят си поемаше дъх с мъчително хриптене. Гласът му, някога достатъчно силен, за да събуди цяла спяща армия, се бе превърнал в слабо хъхрене. Когато влязоха, Родар ги поздрави с уморена усмивка, но само след неколкоминутен разговор задряма отново.
— Мисля, че трябва да остана насаме с него — обърна се Поулгара към останалите. Решителният й глас изразяваше увереност, че може да се справи със ситуацията, но бързият поглед, който размени със Силк, вдъхваше малко надежда за възстановяването на болния крал.
След малко вълшебницата излезе от стаята на Родар. Лицето й беше сериозно.
— Е? — попита Порен. Очите й бяха изпълнени със страх.
— Ще бъда откровена — каза Поулгара. — Познаваме се от достатъчно време, за да крия истината от теб. Мога малко да облекча му дишането и с това да намаля до известна степен страданията му. Разполагам със средства, които са в състояние да го направят по-жизнен за известно време. Но трябва да ги използваме пестеливо, може би единствено когато се налага да вземе някакво важно решение.
— Ала не можеш да го излекуваш, така ли? — В гласа на Порен се промъкнаха сълзи.
— Състоянието му не се поддава на лечение, Порен. Тялото му е съвсем изтощено. От години му казвам, че обилната храна ще го убие. Той тежи колкото трима нормални мъже. Човешкото сърце просто не е в състояние да се справи с такова натоварване. През последните години не е правил никакви физически упражнения, а хранителният му режим категорично е възможно най-неподходящият, който би могъл да избере.
— Не би ли могла да използваш някакво вълшебство? — попита отчаяно драснианската кралица.
— Порен, ще трябва наново да изградя тялото му. Нищо у него вече не функционира както трябва. Вълшебствата тук са напълно безсилни. Съжалявам.
Две големи сълзи блеснаха в очите на кралица Порен.
— Колко живот му остава? — попита тя и гласът й се стопи до шепот.
— Няколко месеца. Най-много половин година.
Порен кимна, а след това, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи, вдигна смело брадичка.
— Когато решиш, че може, моля те, дай му от твоите лекарства. Те ще избистрят ума му. Ние двамата трябва да поговорим. Налага се да уредим някои неща — за нашия син и за Драсния.
— Разбира се, Порен.
Няколко дни по-късно мразовитият студ на тази дълга сурова зима внезапно намаля. От залива Черек към вътрешността на страната през нощта духна топъл вятър и донесе със себе си поройна дъждовна буря. Тя превърна преспите, задръстили широките улици на Боктор, в подгизнала кафява киша. Рязката промяна на времето накара Еранд и принц Кева, наследника на драснианския трон, да останат затворени в двореца. Престолонаследникът Кева бе здраво момче с тъмна коса и сериозно лице. Също като баща си, болния крал Родар, Кева имаше подчертано предпочитание към червения цвят и обикновено носеше кадифен жакет и опънати по тялото алени панталони. Въпреки че Еранд беше по всяка вероятност с около пет години по-голям от принца, двамата почти веднага се сприятелиха и заедно откриха какво огромно забавление може да представлява търкалянето на дървена топка в ярки цветове по каменното стълбище. Ала след като подскачащото кълбо събори един сребърен поднос от ръцете на главния иконом, доста настоятелно ги помолиха да си намерят други развлечения.
Двамата се разхождаха известно време из кънтящите мраморни зали на палата, Кева облечен в одежди от яркочервено кадифе, а Еранд в здрави селски дрехи от кафяв плат. Накрая стигнаха до голямата бална зала. В единия край на огромното помещение от горните етажи на палата се спускаше широко мраморно стълбище, застлано с пурпурен килим. От двете страни на тези внушителни стъпала имаше гладки мраморни парапети. Момчетата се загледаха замислено в еднаквите им бляскави плоскости. Изведнъж и двамата осъзнаха огромните възможности на хлъзгавия мрамор. По цялата дължина на всяка стена бяха наредени полирани столове, а върху всеки стол беше поставена червена кадифена възглавница. Момчетата огледаха парапетите, след това хвърлиха поглед към възглавниците. После и двамата се обърнаха, за да се уверят, че близо до големите двойни врати в задната част на залата няма нито стражи, нито дворцови служители.