— Наистина ли смяташ, че можем?
— Сигурен съм в това — отговори Силк. — За теб е добре да се научиш да мамиш. Това помага да виждаш нещата в истинската им светлина.
— Ти често ли го правиш?
— Аз ли? — Силк все още се смееше. — Непрекъснато, братовчеде. Непрекъснато. Хайде да си вземем наметалата и да се разходим из града. Трябва да намина до щаба на разузнавателната служба. А тъй като днес съм назначен за твой пазач, най-добре ще бъде вие двамата да дойдете с мен.
Въздухът навън бе хладен и влажен, вятърът духаше много силно и караше наметалата да плющят около краката им. Столицата на Драсния беше един от най-големите търговски центрове в света и улиците бяха пълни с хора от всякакви раси. Пищно облечени толнедранци разговаряха по ъглите със сериозни сендарци, които носеха дрехи в тъмнокафяв цвят. Драснианци в ярки одежди, отрупани с бижута, се пазаряха с облечени в кожи надраки. Виждаха се дори и мурги в черни дрехи — крачеха бързо по шумните улици. Зад тях се тътреха тулските им хамали с широки гърбове, които носеха чували, пълни със стока. Носачите, разбира се, бяха следвани на дискретно разстояние от присъстващите навсякъде шпиони.
— Добрият стар подъл Боктор! — театрално възкликна Силк. — Тук поне всеки втори срещнат е шпионин.
— Тези хора шпиони ли са? — попита Кева учудено.
— Разбира се, ваше височество — изсмя се отново Силк. — Всеки в Драсния е шпионин или иска да бъде такъв. Това е нашата национална професия. Нима не знаехте това?
— Е, знаех, че в двореца има доста шпиони, но не предполагах, че ще ги срещна и по улиците.
— Че защо трябва да има шпиони в двореца? — попита го Еранд с любопитство.
Кева сви рамене.
— Всеки иска да знае какво правят всички останали. Колкото човек е по-важен, толкова повече шпиони го наблюдават.
— А теб следят ли те?
— Зная за шестима. Освен това вероятно има още няколко. И, разбира се, всички шпиони се под наблюдението и на други шпиони.
— Какво особено място — измърмори Еранд.
Кева се засмя.
— Веднъж, когато бях на около три години, открих скривалище под едно стълбище. Влязох в него и заспах там. И всички шпиони от двореца тръгнали да ме търсят. Ще се смаеш, ако разбереш колко са всъщност.
Този път се изсмя Силк.
— Това наистина е проява на лоши обноски, братовчеде — рече той. — Прието е, че членове на кралското семейство не бива да се крият от шпионите. Това ги разстройва ужасно. Ето я сградата ей там. — Той посочи голям каменен склад, издигащ се на тиха странична улица.
— Винаги съм смятал, че щабът на разузнаването трябва се помещава в една и съща сграда с академията — каза Кева.
— Онова там е официалното управление, братовчеде. Тук е мястото, където се върши работата.
Влязоха в склада и прекосиха подобно на пещера помещение, пълно с огромни купове от сандъци и бали. Накрая стигнаха до съвсем безлична на вид врата, срещу която се бе излегнал едър, облечен в работен комбинезон човек. Човекът отправи бърз поглед към Силк, поклони се и им отвори. Зад тази окаяна врата се простираше широко, добре осветено помещение, в което имаше десетина маси, подредени край стените. Върху тях бяха разхвърляни множество пергаменти. На всяка маса седяха по четирима-петима души, съсредоточени върху документите пред себе си.
— Какво правят? — попита Еранд с любопитство.
— Подреждат сведенията — отговори Силк. — Едно е сигурно: малко неща се случват в света, без в крайна сметка да достигнат до тази стая. Ако наистина искаме да узнаем нещо, просто трябва да поразпитаме. Можем например веднага да разберем какво е закусвал кралят на Арендия днес сутринта. Хайде да отидем в онази стая ей там. — Той посочи една солидна тежка врата в дъното на помещението.
Стаята зад нея бе скромна, дори изглеждаше едва ли не съвсем лишена от мебелировка. Само маса и четири стола, нищо повече. Мъжът, който седеше край масата на един от столовете, бе облечен в тесни черни панталони и перленосив жакет. Беше кожа и кости и дори тук, сред своите хора, приличаше на навита докрай пружина.
— Здравей, Силк — каза той и кимна отсечено.
— Здравей, Джевълин — отговори Силк. — Искал си да ме видиш?
Мъжът на масата погледна двете момчета, наведе глава за поздрав към Кева и почтително каза:
— Ваше височество.
— Маркграф Кендон — отвърна принцът с любезен поклон.
Седналият мъж погледна Силк и пръстите на ръцете му се раздвижиха едва забележимо.
— Маркграф Кендон — каза Кева извинително. — Майка ми ме учи на тайния език. Разбирам какво казвате.
Човекът, когото Силк нарече Джевълин, спря да движи пръстите си и лицето му придоби разкаян вид.