— Както виждам, попаднах в собствения си капан — измърмори той и погледна Еранд с недоверие.
— Това е Еранд, момчето, което отглеждат Поулгара и Дурник — обясни му Силк.
— А, да — отвърна Джевълин. — Детето, което пренесе Кълбото.
— Кева и аз ще почакаме отвън, ако желаете да говорите насаме — предложи Еранд.
Джевълин обмисли думите му.
— По всяка вероятност това няма да е необходимо — реши той. — Смятам, че можем да разчитаме на вашата дискретност. Седнете, господа. — Слабият мъж им посочи свободните три стола.
— Може да се каже, че се оттеглих от занаята, Джевълин — каза Силк. — Точно сега има достатъчно други неща, с които съм зает.
— Всъщност не те моля да участваш лично — рече Джевълин. — Това, което в действителност искам от теб, е да намериш място за няколко нови служители в някое от твоите предприятия.
Силк го погледна с любопитство.
— Ти превозваш стоки от Гар ог Надрак по Северния път на керваните — продължи Джевълин. — По границата има няколко селища, чието население проявява силно подозрение към непознати, появяващи се без основателна причина по тези места.
— Значи искаш да използваш моите кервани, за да оправдаеш присъствието на хората си в тези селища — заключи Силк.
Джевълин сви рамене.
— Тази практика е широко разпространена.
— Какво става в източна Драсния, та толкова много се интересуваш от него?
— Все същото. Неща, които винаги се случват в окръзите, отдалечени от големите градове.
— Култът към Мечката? — попита Силк недоверчиво. — Значи възнамеряваш да си губиш времето с тях?
— Напоследък се държат странно. Искам да разбера защо.
Силк го погледна и вдигна вежда.
— Наречи го просто безобидно любопитство, ако искаш.
Силк го изгледа сурово.
— О, не, няма да ме измамиш толкова лесно, приятелю.
— Ти самият не изпитваш ли поне мъничко любопитство?
— Не, в интерес на истината, съвсем никакво. Не, дори куп изкусни хитрости няма да ме подмамят да изоставя собствените си дела. Не бих го сторил, за да поема поредното твое издирване на доказателства. Много съм зает, Джевълин. — Силк присви леко клепачи. — Защо не изпратиш Хънтър?
— Хънтър изпълнява задача другаде, Силк. И престани да се опитваш да откриеш кой е Хънтър.
— Струваше си да опитам. В действителност това не ме интересува ни най-малко. — Мъжът с мишето лице отпусна гръб върху облегалката на стола си и скръсти непреклонно ръце. Ала дългият му остър нос потрепваше. — Какво искаш да кажеш с израза „държат се странно“? — попита той след малко.
— О, мислех, че това не те интересува.
— Не, никак — повтори припряно Силк. — Съвсем определено не проявявам никакъв интерес. — Носът му обаче потрепваше все по-яростно. Накрая дребничкият мъж се изправи ядосано. — Дай ми имената на хората, които искаш да наема — каза Силк троснато. Ще видя какво мога да направя.
— Разбира се, принц Келдар — отвърна любезно Джевълин. — Високо ценя чувството ти на лоялност към службата, където си работил в миналото.
Еранд си спомни нещо, което Силк бе споменал в обширното външно помещение.
— Силк каза, че в тази сграда пристига информация едва ли не за всичко, което се случва по света — обърна се той към Джевълин.
— Може би в известна степен е преувеличил, но наистина се стараем да бъде така.
— Тогава вероятно сте чували нещо за Зандрамас.
Джевълин отправи към него неразбиращ поглед.
— Белгарион и аз чухме това име — обясни Еранд. — Белгарат също се интересува от него. Мислех си, че може би знаете нещо.
— Не мога да кажа нищо — призна Джевълин. — Разбира се, ние сме твърде далеч от Даршива.
— А какво означава Даршива? — попита Еранд.
— Това е едно от кралствата на старата Мелценска империя в източна Малореа. Зандрамас е даршивско име. Не знаехте ли това?
— Не.
Някой леко почука на вратата.
— Да — каза Джевълин.
Вратата се отвори и влезе млада дама на деветнадесет-двадесет години. Косата й бе с цвят на мед, очите й бяха топли, златистокафяви. Беше облечена в проста сива рокля. Изражението й бе сериозно, ала на бузите й съвсем леко се очертаваха две трапчинки.
— Чичо — каза тя и в гласа й се промъкнаха звънливи нотки, които го направиха почти неустоимо завладяващ.
Суровото, ъгловато лице на Джевълин забележимо се отпусна.
— Да, Лизел? — изрече въпросително той.
— Това малката Лизел ли е? — възкликна Силк.
— Вече не е толкова малка — отвърна Джевълин.
— Последния път, когато я видях, още носеше плитки.
— Махна ги преди няколко години — сухо отговори Джевълин. — И виж ти какво се криело под тях.