В края на церемонията Белгарион, крал на Рива и Върховен владетел на Запада, стана и направи кратко обръщение към събралите се знаменити личности. Той приветства Кева с добре дошъл в изключителното общество на управляващите монарси и го поздрави с мъдрия избор на регент в лицето на кралицата-майка. След това съобщи на всички, че напълно подкрепя кралица Порен и ако някой си позволи и най-дребната обида спрямо нея, ще съжалява за това всяка минута от живота си. Белгарион се бе опрял на масивния меч на Рива Желязната хватка и всички в тронната зала на Драсния приеха изявлението му с изключителна сериозност.
Няколко дни по-късно всички гости си заминаха.
Поулгара, Дурник, Еранд и Белгарат потеглиха на коне на юг, съпровождани от крал Чо-Хаг и кралица Силар.
— Тъжно пътуване — обърна се Чо-Хаг към Белгарат, докато яздеха. — Родар ще ми липсва.
— Ще липсва на всички — отговори Белгарат и погледна напред. Голямо стадо крави, наблюдавано от група алгарски пастири, се придвижваше мудно на запад към Сендарските планини и големия панаир на добитък в Мурос. — Малко съм изненадан, че Хетар се съгласи да се върне в Рива с Гарион по това време на годината. Той обикновено предвожда стадата добитък.
— Адара го убеди — обясни кралица Силар на възрастния вълшебник. — Тя и Се’Недра искаха да прекарат известно време заедно, а няма почти нищо, което Хетар не би направил за съпругата си.
Поулгара се усмихна.
— Горкият Хетар — измърмори тя. — Няма никакъв шанс, щом Адара и Се’Недра са се заели с него. Те са две много упорити млади дами.
— Смяната на обстановката ще му се отрази добре — отбеляза Чо-Хаг. — Той винаги стова неспокоен през лятото, а сега всички мурги са се оттеглили на изток. Дори не може да се забавлява с преследване на нападателните им отряди.
Когато достигнаха южна Алгария, Чо-Хаг и Силар се сбогуваха с тях и тръгнаха на изток към Крепостта. През останалата част от пътуването им на юг не се случи нищо особено. Белгарат остана при тях няколко дни, а след това реши да отиде в кулата си. Реши да покани и Еранд да го придружи.
— Изоставаме малко с работата си тук, татко — каза му Поулгара. — Аз трябва да засея градината, а Дурник доста трябва да се потруди след изминалата зима.
— Тогава може би е по-добре момчето да не ви се мотае в краката, нали?
Тя се взря в очите му и дълго не отмести поглед от тях. Накрая се предаде.
— Добре, татко.
— Знаех си, че мислиш като мен, Поул — отговори той.
— Само не го задържай през цялото лято.
— Разбира се, че няма да го задържам. Искам да поговоря с близнаците и да видя дали Белдин се е върнал. Ще тръгна на път след около месец. Тогава ще го върна.
Така Еранд и Белгарат отново навлязоха в сърцето на Долината и пак отседнаха в кулата на Белгарат. Белдин все още не се бе върнал от Малореа, но Белгарат имаше да обсъжда много неща с Белтира и Белкира; затова Еранд и дорестият му жребец бяха оставени да си търсят развлечения на воля.
Една топла лятна утрин те се насочиха към западния край на Долината, за да разгледат подножието на планината, където преминаваше границата с Улголандия. Яздиха няколко мили през хълмистата, покрита с дървета планинска земя и спряха в широк плитък пролом, където буен поток бълбукаше през позеленели от мъх камъни. Утринното слънце блестеше горещо и сянката на високите благоуханни борове беше приятна, когато конят и ездачът спряха да отдъхнат, една вълчица излезе тихо от храстите край потока, приклекна и ги загледа. Беше обградена от особен син ореол, меко сияние, което сякаш се излъчваше от плътната й козина. Нормалната реакция на всеки кон в присъствието, даже при миризмата на вълк, би била сляпа паника, но жребецът срещна спокойно взора на хищника, без дори да трепне.
Момчето знаеше коя е вълчицата, но се учуди, че я среща тук.
— Добро утро — поздрави я то учтиво. — Приятен ден, нали?
Блещукащата светлина на вълчицата изглеждаше същата като тази, която излъчваше Белдин в облика на ястреб. Когато въздухът около животното се проясни, на негово място стоеше жена със светлокестенява коса, златисти очи и весела усмивка. Въпреки че дрехата й бе кафява и съвсем обикновена — в такива рокли бяха облечени всички селянки от околността, — жената я носеше по такъв царствен начин, че би й завидяла всяка кралица, блеснала в брокат и скъпоценни камъни.
— Винаги ли поздравяваш вълците с такава учтивост? — попита го тя.
— Не съм срещал много вълци — отговори момчето. — Ала бях съвсем сигурен коя си.