— Разбирам — рече Гарион и се замисли. — Каквото и да реша, едната или другата страна ще остане недоволна, нали така?
— Това е твърде вероятно, ваше величество.
— Добре тогава, да направим така, че и двата рода да бъдат недоволни. Напиши нещо като официална декларация, че тяхната долина сега принадлежи на мен. Ще ги оставим да се тревожат в продължение на около седмица. След това ще разделя земята точно през средата и ще дам половината от нея на всяка страна. Те ще бъдат дълбоко разгневени на мен и ще забравят, че не са се обичали помежду си. Не искам този остров да се превръща във втора Арендия.
Кайл се засмя.
— Много практично решение, Белгарион.
Гарион също се засмя и каза:
— Нали помниш, че съм отраснал в Сендария. А, да… запази една ивица от долината. Нека бъде широка около сто метра и да минава точно през средата. Наречи я „Кралска земя“ или нещо подобно. Забрани им да навлизат в нея. Това ще им попречи да кръстосват шпаги край оградата. — Кралят върна пергамента на Кайл и продължи по коридора твърде доволен от себе си.
Тази сутрин задачата в града заведе Гарион в работилницата на един стъклодухач, който, макар и млад, бе изкусен майстор. Казваше се Йоран. На пръв поглед посещението на Гарион бе с цел да провери как върви работата по кристалния сервиз, който бе поръчал за подарък на Се’Недра. Истинската причина обаче бе много по-сериозна. Отгледан сред обикновени хора, Гарион осъзнаваше по-ясно от другите владетели, че мнението и проблемите на обикновените граждани рядко привличат вниманието на трона. Той добре разбираше, че има нужда от уши в града — не шпиони, които да му докладват за нелицеприятни за короната мнения, а хора, способни съвсем обективно да го осведомяват за истинските проблеми на неговия народ. Йоран бе избран от краля за изпълнението на тази задача.
След като владетелят на Рива разгледа чашите, двамата отидоха в една малка стаичка в задната част на работилницата на Йоран.
— Получих бележката ти веднага след завръщането си от Арендия — рече Гарион. — Наистина ли положението е толкова сериозно?
— Така мисля, ваше величество — отвърна Йоран. — Смятам, че данъкът не е обмислен както трябва и предизвиква множество неблагоприятни коментари.
— И всички са насочени срещу мен, нали?
— В края на краищата вие сте кралят на тази страна.
— Благодаря — изрече сухо Гарион. — И каква е причината за това недоволство?
— Всички данъци са омразни — отбеляза Йоран. — Но все пак са поносими, когато всички плащат еднакво. Но се правят изключение за някои и това дразни останалите.
— Изключения ли? Какви изключения?
— Благородниците не плащат търговските налози. Не знаехте ли?
— Не — отвърна Гарион — Не знаех.
— Обяснението е, че хората с благороден произход имат други задължения — да събират и поддържат войска с определена численост и прочие. Ала това просто вече не е така. Сега кралската корона сама събира и издържа армията. Въпреки това, ако благородник се захване с някакъв занаят, той не плаща никакви търговски налози. Единствената разлика между него и другия търговец се състои в това, че благородникът случайно притежава титла. Работилницата му е същата както моята, той използва времето си по същия начин като мен. Но аз трябва да плащам данък, а той не.
— Това наистина не е честно — съгласи се Гарион.
— Нещата се влошават още повече, защото трябва да повиша цените, за да платя данъка. Благородникът може да ги намали и така открадва моите клиенти.
— Този недостатък наистина трябва да се отстрани — заяви Гарион. — Ще премахнем привилегиите.
— Това няма да се хареса на благородниците — предупреди го Йоран.
— Не е необходимо да им харесва — изрече твърдо Гарион.
— Вие сте много справедлив крал, ваше величество.
— Човек не бива да съди за справедливостта от един-единствен случай — възрази Гарион. — Колко благородници имат работилници в града?
Йоран сви рамене.
— Двадесетина.
— А колко са останалите занаятчии?
— Стотици.
— По-добре да ме намразят двадесетина души, отколкото стотици, нали.
— Не бях помислял за тази страна на въпроса — призна Йоран.
— А пък на мен непрекъснато ми се налага да го правя — рече Гарион намръщено.
През следващата седмица поредица ураганни бури връхлетя откъм Морето на ветровете — студени, могъщи ветрове притиснаха скалистия остров, а поройните, макар и краткотрайни дъждове го потопиха в истинско море от мразовита водна пелена. Времето в Рива никога не се задържаше хубаво твърде дълго и тези летни бури бяха нещо толкова обичайно, че обитателите на града ги възприемаха като част от естествения ред на нещата. Се’Недра обаче бе отгледана далеч на юг — в Тол Хонет, където слънцето грееше непрестанно. Мразовитият въздух, нахлуващ в Цитаделата всеки път, щом небето станеше сиво, я потискаше, караше я да се чувства тъжна и раздразнителна, сякаш не беше на себе си. Тя обикновено изтърпяваше тези периоди на лошо време, като се разполагаше край огъня в голямото кресло от зелено кадифе, завита с топло одеяло. Често вземаше чаша чай и огромна книга — най-често арендски роман, описващ с пълни подробности невъзможно привлекателни рицари и въздишащи дами, които бяха вечно пред прага на някакво бедствие. Ала продължителният принудителен затвор почти винаги я караше да изостави книгата и да потърси други развлечения.