Ала новините, които пристигнаха в началото на есента, не бяха толкова радостни. Генерал Варана ги осведоми с тъжно писмо, че състоянието на бащата на Се’Недра, император Ран Боруни XXIII, се влошава с всеки изминал ден, затова трябва да побързат към Тол Хонет. За щастие есенното небе се задържа ведро, докато корабът, с който пътуваха кралят на Рива и разтревожената му до степен на отчаяние малка съпруга, плаваше на юг при добър попътен вятър. За една седмица стигнаха до Тол Хорб, издигащ се на широкото устие на река Недран. Оттам ги взе друг кораб, с гребци, и поеха срещу течението на реката към столицата на империята Тол Хонет.
Още преди да изминат няколко левги, корабът им бе посрещнат от флотилия големи лодки, боядисани в бяло и златно, които се подредиха около него, за да ги ескортират до Тол Хонет. На борда на тези лодки имаше хор от млади толнедрански девойки, които обсипаха с листенца от разцъфнали цветя широката повърхност на река Недран и изпяха няколко песни вместо официален поздрав за принцесата на империята.
Гарион стоеше до Се’Недра на палубата на кораба и този поздрав, поднесен от хора на девойките, го накара да се намръщи.
— Нима такова посрещане е подходящо в такъв момент? — попита той.
— Такъв е обичаят — обясни кралицата. — Членовете на императорското семейство винаги се ескортират до града.
Гарион се вслуша в думите на песента.
— Нима тези хора все още не са научили за нашата сватба? — попита той. — Те поздравяват принцесата на империя Толнедра, а не кралицата на Рива.
— Всеки народ има свои нрави, Гарион — рече Се’Недра. — В очите на толнедранците „принцесата — дъщеря на императора“ е нещо много по-значително от кралицата на някакъв си далечен остров.
Песните продължаваха, корабът с краля и кралицата се носеше срещу течението на реката. Когато на хоризонта се появиха величествените бели сгради на Тол Хонет, могъщи тържествени фанфари огласиха въздуха, поздравявайки ги от градските стени. Отряд бляскави легионери, чиито яркочервени тесни знамена плющяха на вятъра, а перата на шлемовете им се вееха, вече чакаше на мраморния кей, за да придружи кралската двойка по широките улици на града до императорския дворец.
Генерал Варана, потомствен войник със сурово лице, късо подстригана къдрава коса и силно накуцваща походка, ги посрещна пред портите на палата. Видът му бе мрачен.
— Навреме ли пристигаме, чичо? — попита Се’Недра и гласът й тревожно потрепера.
Генералът кимна, а след това прегърна малката кралица.
— Трябва да бъдеш смела, Се’Недра — изрече той. — Баща ти е много, много болен.
— Има ли някаква надежда? — попита го тя тихо.
— Винаги има надежда — отвърна Варана, ала гласът му говореше друго.
— Мога ли да го видя сега?
— Разбира се. — Генералът погледна тъжно Гарион. — Ваше величество — поздрави той и кимна.
— Ваше височество — отвърна Гарион, като си спомни, че хитрият баща на Се’Недра преди няколко години бе „осиновил“ Варана. Сега генералът бе пряк наследник на императорския трон.
Накуцвайки, Варана ги поведе по мраморните коридори на обширния дворец. Най-сетне стигнаха до едно уединено тихо крило. Там имаше порта, охранявана от двама грамадни като кули легионери с лъскави нагръдници. Когато се приближиха, тежката врата се отвори безшумно пред тях и насреща им се появи лорд Морин, императорският шамбелан, облечен в кафява мантия. Морин се беше състарил значително, откакто Гарион го бе видял за последен път. Грижата за губещия сили император бе ясно изписана на лицето му.
— Скъпи Морин — извика Се’Недра и топло прегърна най-близкия приятел на баща си.
— Малката ми Се’Недра — отвърна той нежно. — Много се радвам, че пристигнахте навреме. Той все пита за теб. Мисля, че единствено мисълта за твоето идване го кара да се държи.
— Буден ли е?
Морин кимна.
— Почти непрекъснато дреме, ала все още е с ума си.
Се’Недра изправи решително рамене.
— Добре — рече тя. — Да влезем при него.
Ран Боруни лежеше на широко легло с балдахин, завит със златисто одеяло. Той бе дребен мъж, но болестта бе стопила тялото му още повече и сега изглеждаше почти като скелет. Цветът на лицето му бе по-скоро сив, отколкото блед. Носът му, наподобяващ клюн на хищна птица, стърчеше от изпитото лице на императора като мачта на кораб. Очите му бяха затворени, слабият му гръден кош леко потрепваше, борейки се за всяка глътка въздух.