— Татко? — каза Се’Недра толкова тихо, че гласът й почти не се отличаваше от шепот.
Императорът отвори едното си око.
— А, ти ли си — сопна се той. — Значи най-сетне успя да стигнеш дотук.
— Нищо не можеше да ме задържи — каза му тя, наведе се над леглото и целуна съсухрената му буза.
— Думите ти не ми звучат твърде окуражаващо — изсумтя той.
— Сега вече съм тук и ще се погрижа да оздравееш.
— Не се отнасяй снизходително към мен, Се’Недра. Лекарите вече ме отписаха от света.
— Какво знаят те? Никой не може да унищожи хората от рода Боруни.
— Може би някой е приел такъв закон, докато не съм внимавал. — Императорът погледна над рамото на дъщеря си към своя зет. — Изглеждаш добре, Гарион — подхвърли той. — Само не си губи времето с глупости, моля те. Не ме заблуждавай, че изглеждам добре. Изглеждам ужасно, нали?
— Да, но не чак толкова ужасно — отвърна Гарион.
Ран Боруни се усмихна за миг на зет си, след това отново се обърна към дъщеря си.
— Е, Се’Недра, за какво ще се караме днес?
— Да се караме ли? Кой е казал, че ще се караме?
— Ние с теб винаги се караме. С нетърпение очаквах този момент. Не съм се карал като хората от онзи ден, когато ми задигна легионите.
— Само ги взех на заем, татко — поправи го тя, но вече не толкова мило.
— Значи го наричаш така? — Императорът намигна на Гарион и се засмя. — Де да беше тук да я видиш! Докара ме до припадък, а после задигна цялата ми армия, докато аз се тръшках с пяна на уста.
— Аз да съм задигнала армията ти! — възкликна Се’Недра.
Ран Боруни започна да се киска, ала смехът му премина в раздираща кашлица. Императорът бе толкова слаб, че не можеше дори да повдигне глава. Затвори очи и задряма. Се’Недра стоеше надвесена тревожно над него.
След около четвърт час лорд Морин влезе с малко плоско шише и сребърна лъжица.
— Време е за лекарството му — тихо каза той на Се’Недра. — Не вярвам, че наистина му помага много, но въпреки това му го давам редовно.
— Ти ли си, Морин? — попита императорът, без да отваря очи.
— Да, Ран Боруни.
— Има ли вече някакви вести от Тол Рейн?
— Да, ваше величество.
— И какви са те?
— Страхувам се, че там сезонът също е свършил.
— Трябва да има поне едно дърво някъде по света, което все още да дава плод — каза раздразнено измършавелият дребен мъж, отпуснат в императорското ложе.
— Негово величество изрази желание да получи малко пресни плодове — обясни Морин на Гарион и Се’Недра.
— Не просто какви да е плодове, Морин — поправи го Ран Боруни и гърдите му изхъхриха. — Череши. Искам череши. Веднага ще подаря великото херцогство на всеки, който успее да ми донесе пресни череши.
— Не бъди толкова капризен, татко — смъмри го Се’Недра. — Сезонът на черешите отмина преди месец. Какво ще кажеш за една хубава зряла праскова?
— Не искам никакви праскови. Искам череши!
— Ами просто няма да ги получиш.
— Ти си лоша дъщеря, Се’Недра — обвини я той.
Гарион се наведе и прошепна тихо на жена си:
— Ей сега се връщам. — След това излезе от стаята, придружен от Морин. В коридора отвън двамата срещнаха генерал Варана.
— Как е той? — попита генералът.
— Раздразнителен — отвърна Гарион. — Иска череши.
— Знам — отвърна кисело Варана. — От седмици иска едно и също. Всеки представител на семейство Боруни иска невъзможното, повярвай ми.
— Има ли череши в двора на двореца?
— Има няколко в личната градина на императора. Защо?
— Мисля, че бих могъл да си поприказвам с тях — отвърна невинно Гарион. — Ще им обясня някои неща, ще им дам кураж.
Варана го погледна с видимо неодобрение.
— Това съвсем не е недостойно — увери го Гарион.
Генералът вдигна ръка.
— Моля те, Белгарион — заговори огорчено той. — Не се опитвай да ми обясняваш. Дори на искам да чувам за това. Ако ще го правиш, просто го направи и толкова, но моля те, не ме убеждавай, че делото ти е нещо съвсем естествено и безопасно.
— Добре — съгласи се Гарион. — Та къде беше градината, генерале?
Всъщност никак не беше трудно, разбира се. Гарион бе виждал Белгарат да го прави много пъти. След десетина минути кралят на Рива се върна в коридора пред стаята на болния с малка кошница тъмночервени череши.
Варана погледна неодобрително кошницата, но не каза нищо. Гарион бързо отвори вратата и влезе.
Ран Боруни лежеше, облегнал гръб върху няколко възглавници. Изпитото му лице бе изнурено от изтощение.
— Не разбирам защо — тъкмо казваше той на Се’Недра. — Една изпълнена с уважение към родителите си дъщеря досега би дарила баща си с половин дузина внучета.
— Е, бъди спокоен, татко — отвърна тя. — Защо всички толкова се тревожите за това?