— Абсолютно нищо не разбирам, Се’Недра.
— Ти си невероятно недосетлив. На жените в моето състояние винаги им се повдига сутрин.
— Състояние ли? Какво състояние?
Малката кралица вдигна отчаян поглед към тавана.
— Гарион — изрече тя, подчертавайки театрално търпението си. — Помниш ли онзи малък проблем, който имахме миналата есен? Проблемът, който ни накара да повикаме лейди Поулгара.
— Ами… да.
— Много се радвам, че не си го забравил. Е, това затруднение вече не съществува.
Гарион я погледна и полека започна да схваща значението на думите й.
— Искаш да кажеш, че…
— Да, скъпи — отвърна му тя с бледа усмивка. — Ще станеш баща. А сега моля отново да ме извиниш. Струва ми се, че пак ще повърна.
13.
Не съвпадаха. Гарион усилено се опитваше да изтълкува смисъла на откъсите по друг начин, променяше значението им, ала, изглежда, не бе възможно да ги приведе в съответствие. С известна сигурност можеше да се твърди единствено, че и двата описват един и същ период, но приликата свършваше дотук. Пасажите просто се отдалечаваха и имаха съвсем противоположно значение. Навън беше ведра златна есен, а прашната библиотека изглеждаше някак мрачна, студена и неприветлива.
Гарион не смяташе, че принадлежи към съсловието на учените, затова подходи с известна неохота към задачата, която му бе поставил Белгарат. От една страна, го плашеше огромното количество документи, които трябваше да прочете, пък и тази тъмна малка стаичка с нейния мирис на древни пергаменти и подвързия от плесенясала кожа го потискаше. Ала той се бе занимавал с неприятни неща и преди. Въпреки че му бе малко неприятно, кралят на Рива усърдно прекарваше поне два часа на ден в библиотеката и се бореше със старинните книги и свитъци, често написани с труден за разчитане почерк. Това поне бе по-добро занимание, отколкото да чисти съдове в кухнята.
Гарион стисна зъби и сложи на масата двата свитъка съвсем близо един до друг, за да ги сравни отново. Четеше бавно и на висок глас; може би се надяваше, че ушите му ще доловят това, което очите вероятно пропускаха. Откъсът в Даринския сборник изглеждаше сравнително ясен. В него пишеше: „Чуйте! В деня, когато Кълбото на Алдур лумне в пурпурни пламъци, светът ще разбере името на Детето на Мрака. Пазете добре сина на Детето на Светлината, защото то не ще има брат. И ще се случи така, че онези, които някога бяха едно същество, а сега са две, ще се срещнат отново и след този сблъсък единия от тях вече няма да го има.“
Кълбото наистина бе блеснало в пурпурни пламъци и бе разкрито името на Детето на Мрака — Зандрамас. Това съвпадаше с „изминалите събития“. Сведението, че синът на Детето на Светлината — неговият син, няма да има братя, разтревожи леко Гарион. Първоначално той реши, че значението на тези думи е следното: той и Се’Недра ще имат само едно дете. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-силно се убеждаваше, че в разсъжденията му има пропуски. Та в ръкописа бе споменато, че те ще имат само един син. Нищо не се казваше за дъщери. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно го блазнеше представата за цял рояк бъбрещи малки момиченца.
Последното изречение, където се говореше за двете същества, които някога били едно, все още няма никакъв смисъл, но кралят беше сигурен, че ще открие тайното послание.
Гарион следеше с пръст редовете на Мринския сборник, взирайки се съсредоточено в буквите под блещукащата светлина на свещта. Прочете откъса още веднъж, съвсем бавно и внимателно:
„И Детето на Светлината ще се срещне с Детето на Мрака и ще го победи…“ Това очевидно се отнасяше за срещата му с Торак. „… и тъмнината ще избяга.“ Тъмното пророчество наистина бе изчезнало в небитието след смъртта на бог Торак. „Но внимавайте, камъкът, който лежи в центъра на светлината…“ — това очевидно беше Кълбото на Алдур, — „… ще…“ Върху една от думите точно на това място бе паднала капка мастило. Гарион се намръщи, напрегна всички сили, опитвайки се да разбере каква дума може да лежи под това безформено петно. Дори само като се взираше в него, го завладяваше някаква особена умора. Сякаш усилията, необходими да отмести тази мастилена капка и да види какво се крие под нея, бяха големи колкото силата, нужна за повдигането на огромна планина. Той сви рамене и продължи: „… и тази среща ще се състои на място, което вече не съществува. Там ще бъде направен правилният избор.“ Тези последни редове бяха умопомрачителни. Щеше му се да изреве от отчаяние. Та как е възможно среща — или каквото и да било друго — да се състои на място, което вече не съществува? И какво бе значението на думата „избор“? Какъв избор? Чий избор? Избор между какво и какво?