Върна се в тунела и записа настройките на апаратурата. Преизчисли координатите спрямо галактическия център, дали да не им отиде на гости? Не, това беше лудост. Не биваше да оставя вратата без пазителка, а и не беше редно пазителките да се разхождат през вратите. Нямаше и кой да й отвори на връщане и тя със сигурност щеше пак да мине през познатата й процедура за отваряне от вътре. Не, не сега. По-добре да изчакаше да дойде смяна.
„Ще оставя вратата отворена!“ — помисли си за миг. Не само това не биваше да прави. Ако през това време дойдеше някой от другаде, вратата нямаше да го приеме и щеше да умре някъде в пространството. „Ако отида дали ще ме пуснат да се върна или ще пратят през отворения канал легиони и ще изпепелят планетата?“.
Накрая реши. Написа на една плоча „Ако носите добро на Дакома, ще пусна един от вас. Само един. Лора.“ Нещо й подсказваше, че тези като че ли са по-разумни и диалогични от последователите на ЕлГорр, отвлекли Есса. За да поумнеят толкова и да станат диалогични, значи ЕлГоррците със сигурност им създават големи неприятности. Нейните водещи в нейния колектор сигурно биха искали другите да се предадат безусловно или да им се подчинят напълно, това си е тяхна борба. Дакома обаче имаше друга борба — да оцелее въпреки боричканията на трите колектора. Хвърли плочата навътре и я изстреля към предполагаемото място на Третия колектор, ако се приемеше, че втория е на елгорците.
След час пристигна същия човек, който й бе донесъл дисковете.
След като се гледаха доста време, Лора попита:
— Какво искате?
— Враждата ще ни погуби. Искаме мир.
— Аз съм само пазителка.
— Знаем. Искаме да говорим с колектора който наричаме Стармост — вашия колектор.
— Как се нарича вашия колектор?
— Не зная, за нас е само Колектора.
— Да ви нарека Галактис.
— Добре.
— Толкова ли е зле при вас?
— Да. ЕлГорр печели привърженици. Това е опасна религия. Постепенно привличат пазителки, а с тях и планетите.
— Възможно ли е и трите колектора да имат по една врата на дадена планета?
— По принцип така е предвидено, но на практика довежда до войни и бедствия. Ние нямаме интереси на Дакома. Искаме само да възстановим контакта със Стармост, но под контакт те разбират единствено „Предайте се! Горе ръцете“. Колкото и да е зле при нас, можем да изкараме 500 години преди да се предадем. До тогава и те ще са на нашето положение.
— Нападението върху нас от АлГоррГейт ли беше?
— Да. Лошото е, че те никога не се отказват. Тук имат някаква поддръжка. Посели са семената на тяхната религия и рано или късно или пак ще опитат или ще си монтират собствена врата. Не се съмнявам.
— Аз с какво мога да бъда полезна на вас и на Дакома.
— Не можеш да промениш мисленето на Стармост. Само предавай съобщенията. За Дакома не можем да отделим значителни средства за развитие, защото вие не сте тръгнали по този път и едва ли ще поискате нещо смислено, а и войната ангажира много ресурси. Можем разбира се да изпратим екип за технологично развитие, но Стармост със сигурност ще го приеме като нападение и ще изпрати войска да избие екипа.
— Ако изпратите само един човек.
— Да, един човек едва ли е заплаха. Ще обмислим предложението.
Пътникът се обърна и се стопи в нищото. Лора осъзна, че противно на всички инструкции въобще не бе сложила пръст на спусъка.
Не след дълго пратеника на Галактис пристигна. Колектора сигурно имаше други проблеми и не реагира, макар да отчете пристигането.
Пътника се нарече Фарг и не бе забележим с нищо. Човек, среден на ръст, мургав и пълничък, с доста набола брада, тук-там стърчаща коса и разсеян поглед. Излезе веднага от територията на вратата и потъна между хълмовете. В торбата му нямаше нищо метално или технологично и много трудно можеха да го открият дори и да искаха. Нищо не се чу за него поне три години. Лора изкара няколко смени на вратата и бе започнала да забравя за него.