Но най-вече виждах своя брат Джон, проснат мъртъв, с отворени очи и застинали черти, напуснати завинаги от озарявалия ги великолепен разум.
Вцепенена от ужас, но с желязна решимост се обърнах към Торн и изрекох твърдо:
— Има обаче един проблем.
— О, нима? — изгледа ме арогантно той, с иронична усмивка на уста. — И какъв е той?
— Доста тежичък — отвърнах загадъчно, макар да виждах, че знае точно какво имам предвид.
— Тежичък, значи? Улучи право в целта, Вега. Явно си наследила пъргавия мозък на дядо си. Безспорно имаш предвид вертикалното изкачване от километър и половина до върха на скалата, нали?
— Няма начин да го преодолеете — рече натъртено Делф. — Не и с всички тези морти, топове и екоси.
— Напълно изключено — съгласи се Торн.
— А без армия е невъзможно да осъществите проклетата си война.
— Ами тогава просто няма да се катерим — наклони снизходително глава Торн. — Елате, нека ви покажа.
Доближихме масивен портал, който домакинът отключи, за да ни пропусне в зала, по-голяма от всички досега. Погледът ми начаса се стрелна към необичайната конструкция в средата й.
Тя бе дървена, с правоъгълна форма и здраво скована. Напомняше ми на баржите, ползвани от рибарите в Горчилище, но далеч ги надхвърляше по размер. Във вътрешността й лесно можеха да се поберат стотици екоси. За краищата й бяха прикрепени дълги, яки въжета, издигащи се във въздуха към нещо, пред което дори този исполински ковчег бледнееше. То бе черно и с крушовидни очертания, по-тясно в основата и разширяващо се към сводестия таван, в който бе опряло.
— Това, мили мои Уъгове — махна с ръка Торн, — е кулминацията на много сесии усилен труд. Нарича се аерокораб.
— Аерокораб? — примига Делф.
— Аеро, да. Защото може да лети. — Показалецът му посочи нагоре. — Ей там, в небето.
— Но как? — процеди Делф с почервеняло лице. Усещах как го обзема вълна от горещ гняв и го улових за лакътя, преди да е сторил нещо, за което после всички да съжаляваме.
— Благодарение на онзи балон. Напълни ли се веднъж с горещ въздух, без проблем ще вдигне кораба. Снабдил съм го и с някои уреди, с чиято помощ мога да го управлявам. По мои груби сметки, на четири или пет курса ще превози цялата ми армия до върха на скалата. А оттам ще поемем пътя си към Горчилище. Или, по-точно казано, триумфалния си марш към Горчилище.
— Но как ще изкарате това чудовище оттук?
— През дупка, разбира се. Подобна на тази, през която паднахте вие, но малко по-голяма. Вече е изкопана, но е покрита за всеки случай.
— И защо ти е да нападаш Горчилище? — попитах разгорещено. — Нали ти самият си Уъг.
— Как да ви обясня, истината е, че не напуснах селото по своя воля. Бях прогонен оттам.
— Наистина? Такъв мил и любезен тип като теб?
— Достатъчно — излая той, присвивайки очи. — Разкрих ви всичко за своите планове. А сега искам отговори от вас. И ги искам веднага!
От гърлото му се изтръгнаха няколко кратки ръмжения и Люк доближи, понесъл Дестин, Целебния камък и ръкавицата. Следваха го дузина екоси, които опънаха лъкове и ги насочиха към Делф и Хари Две. Делф ме погледна многозначително и поклати глава. Явно се досещаше какво смятам да направя, но аз го игнорирах. Изгубех ли него, цялото ми по-нататъшно начинание губеше смисъл.
— Веригата ми позволява да летя. А камъкът лекува рани.
Торн доби подобаващо заинтригуван, макар и леко скептичен вид.
— Наистина? А ръкавицата?
— Имах две, но изгубих едната, докато бягахме от зверовете в Мочурището. Тя не притежава никакви сили — добавих, което си беше съвсем вярно.
— Ами тогава, да вървим да ги изпробваме.
Подчинявайки се на командата му, няколко екоси притичаха и ме вдигнаха от земята.
— Спрете! — ревна Делф, но стена от въоръжени дребосъци бързо ме отдели от него и Хари Две.
— Бъди спокоен! — извиках му. — Знам какво правя.
Екосите ме отнесоха обратно в залата, където гномите копаеха руда. Торн вървеше подир нас, а най-отзад — моите спътници, постоянно ръчкани от върховете на мечове и копия.
— А сега докажи думите си — подхвърли ми веригата Торн.
Аз я увих около кръста си, докато екосите се заизкачваха, все така носейки ме на ръце, по скалната планина. Бяха яки същества, а грубата трева, никнеща по тях, драскаше и гъделичкаше кожата ми. Когато стигнахме до нещо като корниз на върха, ме оставиха, а господарят им отдолу продължаваше да подава грухтящи команди. Не беше нужно да си прави труда. И без това нямаше да чакам да ме бутнат от ръба.