И с това злокобно предзнаменование Силен изчезна.
Бавно сгънах пергамента и го прибрах. Каква ли непосилна цена можеше да ми бъде поискана за прекосяването на Обол?
Петра стана, за да застъпи на стража, и аз, след като изчаках, докато се уверя, че Делф и Лакланд са заспали дълбоко, се промъкнах до нейната торба. Знаех, че постъпката ми в много отношения е нередна, но знаех също и че не мога повече да пребивавам в неведение.
Насочих пръчката и едва чуто промълвих:
— Кристиладо магнифика.
Съдържанието на торбата се разкри пред мен като на длан. И аз видях онова, което очаквах. Следващото заклинание се отрони също така тихо от устните ми:
— Реджойнда, пръчка.
Тя излетя от торбата и се озова в дланта ми. Когато усетих допира й върху кожата си, ми дойде наум — твърде късно, разбира се, — че може да ме изгори, но тя не го стори. Навярно щеше, ако бях опитала да направя магия с нея.
— Илюмина — осветих я със своята собствена пръчка, за да я разгледам. Беше направена от тъмно, почти черно дърво. Хрумна ми, че чичото на Петра всъщност не й я е дал, както ставаше обичайно. Тя сама я бе взела след смъртта му. Но някой трябваше да я е дал на него. Може би баща му? Потърсих в основата й вградена частица от предишния собственик и я видях — нокът, ясно открояващ се на фона на дървото.
Озъртайки се като крадец, я пъхнах в джоба си и отидох да си легна. Вярно, Петра бе спасила живота ми, но не бях сигурна дали не таи враждебни намерения. А ако бе така, не исках да притежава предмет, способен да убие както мен, така и Делф. Но все пак се чувствах гузна. Това място наистина не предлагаше леки решения.
На сутринта — чието настъпване не бе лесно да се определи, тъй като слънцето тук не изгряваше — събрахме багажа и потеглихме. Наблюдавах внимателно Петра, докато вземаше торбата си, но тя така и не надзърна вътре.
Не се съмнявах, че щом открие липсата, веднага ще заподозре мен. А и как иначе? Нали бях единствената, знаеща за магичните опити с чичо й. Но тя не ми бе признала, че притежава пръчка, затова се съмнявах да ме обвини открито — поне не и пред Лакланд и Делф. Явно никак не й се щеше да разкрива тайната си. Тактиката, която използвах срещу нея, бе доста подла, но точно в момента не можех да си позволя повече изненади.
Още три дни и нощи бродихме през мрачната, безрадостна местност. Веднъж над главите ни прелетя инфиций и се наложи да търсим убежище в една пещера. Друг път се натъкнахме на глутница фрекове, водещи битка със стадо непознати за мен същества. Накрая фрековете надделяха и с вой и ръмжене се нахвърлиха върху телата на жертвите. Докато те се наслаждаваха на плодовете на своята победа, ние си плюхме на петите и скоро се отдалечихме на безопасно разстояние.
На четвъртата вечер стоях на пост край лагера. Уморена от еднообразието, вдигнах пръчката и измърморих:
— Кристиладо магнифика.
Бях го правила и преди, без особен резултат. Но този път бе писано да е различно.
Нямаше да се изненадам особено, ако бях видяла някой звяр.
Но вместо това пред очите ми изникнаха Делф и Петра. По някаква причина заклинанието ми показваше какво се случва не отпред, а зад мен.
Те бяха склонили глави и разговаряха с тихи гласове, които не можех да доловя. Напоследък все по-често прекарваха заедно, независимо дали по време на преходите, или край скромния ни лагерен огън. Също и спяха един до друг.
Но това видение?
Обърнах се и безшумно закрачих към мястото, където смътно тлееше догарящата жар.
На известно разстояние спрях и ги загледах.
Делф правеше движения с Целебният камък над ранената ръка на Петра. Не се и съмнявах, че мисли за прекрасни неща. После тя се усмихна и го докосна по бузата.
Стиснах зъби и се върнах обратно на поста си. Главата ми бе приведена, очите — приковани в прашните ботуши. Делф е най-добрият ми приятел, мина ми през ума. Приятелите не се държат по този начин. Това не е… не е…
Не е какво, Вега?
Не е онова, което на теб ти се иска?
Но животът на Делф не е твой, а си е негов. Щом харесва Петра повече от теб, ще трябва да го преглътнеш.
Някакъв шум ме изтръгна от мрачните размисли.
Шумът на ромоляща вода.
Изтичах да известя останалите.
Всички вкупом забързахме нататък, докато не стигнахме място, откъдето започваше широка низина.
И тук бе тя — река Обол. Дълга и виеща се като змия. Завой след завой, докато не се губеше от погледа и от двете страни. Беше по-широка, отколкото предполагах. Не можеше да се види какво има на отсрещния бряг, но аз и бездруго знаех. Там се простираше последният, Пети кръг. Единственото, което ни делеше от него, бе тази водна преграда.