— Погледнете това — посочи Лакланд.
Вляво от нас имаше стар пристан, поклащащ се от течението върху прогнилите си подпори.
До него бе забит килнат дървен стълб, на който бе закована табела. Въпреки сумрака и двайсетината крачки, които ни деляха от нея, червеният надпис личеше ясно, сякаш изписан с огнени букви.
— Кеят на отвъдното — прочетох на глас.
— Вега Джейн — произнесе Делф с тон, какъвто не го бях чувала да използва преди.
— Какво? — извърнах се сепнато. Но всъщност нямаше нужда да питам.
Откъм завоя на реката се задаваше малка, черна лодка. На кърмата, с дълго весло в ръце, стоеше загърната фигура. Лодката се плъзгаше по повърхността на реката с такава лекота, сякаш се носеше по въздуха.
Щом приближи до нас, фигурата с ловко движение я завъртя и тя спря, едва докосвайки вехтия пристан.
На носа й бе прикрепен прът със закачен върху него фенер. Смътната му светлина едва ни позволи да различим лицето на лодкаря, щом той сне своята качулка.
Всички неволно отстъпихме назад. В първия момент Рубес ми се видя като скелет, на когото просто са пропуснали да кажат, че вече не е жив. Всичко у него бе кухо, безплътно и мъртво.
И все пак очите му излъчваха свирепо червеникаво сияние, доста наподобяващо това на буквите върху табелата. Той отвори уста и заговори, протягайки същевременно дългата си костелива ръка към нас в подканящ жест:
— Нека онези, които желаят да прекосят Обол, дойдат насам. — Гласът му излизаше като дълбоко, гърлено ръмжене. — Рубес ще се радва да ви услужи.
Приближихме по паянтовите дъски и подпорите отдолу със скърцане се наклониха под тежестта ни. Вече мислех, че пристанът ще се срине и всички ще изпопадаме във водата, когато той изведнъж от само себе си се изправи и аз се озовах едва на крачка от лодката. Понечих да се прехвърля през борда й, но Рубес ми прегради пътя с веслото. То бе цялото мокро и покрито със зеленикава тиня.
— Какво има? — дръпнах се назад. — Нали сам каза, че ще се радваш да ни услужиш?
— Първо Рубес трябва да получи своето — изрече дрезгавият глас.
— Добре, каква е цената? — вторачих се в него.
Вместо отговор той отмести взор към дъното на малката лодка, а после отново към нас.
— Имам място за четирима — не повече.
— Но ние сме петима — огледах своите спътници.
— Четирима и не повече — повтори той.
Извадих пръчката.
— А аз пък ти казвам, че сме петима. Разбирам, че искаш да ти се плати, и съм готова да го сторя. Но всички трябва да прекосим реката.
Лодкарят се усмихна и забелязах, че зъбите му са кървавочервени. Освен това, едва сега ми направи впечатление, че ръката му, подаваща се изпод наметката, е цялата покрита с тъмни люспи, подобно на тялото на риба.
Той вдигна веслото и го насочи някъде над главата ми.
В следващия момент Делф изпищя. Обърнах се и го видях на колене, уловил слепоочията си с длани. Лицето му бе разкривено в агония. Сграбчих го за раменете, но той ме отблъсна, падна ничком и започна да се гърчи.
— Делф! Делф!
Петра и Лакланд също се впуснаха към него, но бяха възпрени от невидима сила.
Опитах да направя заклинание, което да облекчи страданията му, но нещо сякаш удържаше пръчката ми и не можех да я насоча.
Извърнах се към Рубес. Той продължаваше да стои по същия начин, с високо вдигнато весло, и аз разбрах, че то е източникът на мъките на Делф.
— Престани! — извиках. — Престани, умолявам те!
Лодкарят бавно свали ръце и Делф веднага спря да се гърчи, но остана проснат върху кея, поемайки конвулсивни глътки въздух.
Приклекнах до него и опитах да го обърна по гръб.
— Д-добре съм, Вега Джейн — изстена той. — Болката… си отиде.
— Защо, по дяволите, направи това? — процедих злостно към Рубес.
— Четирима в лодката. Не повече.
— Добре, да направим следното — първо трима, а после още двама. Така ще спазим проклетото ти правило.
Усмивката му изчезна и той вдигна костелив показалец.
— Едно пътуване. Не две.
Застанах насреща му и изправих рамене.
— Каква в крайна сметка е таксата ти? — Наистина не разбирах какво иска от нас.
Лодкарят обгърна с жест тъмните води.
— Един от вас трябва да плува, ако искате да стигнете отвъд. Ето това е таксата ми. Ако не я приемете, може всички да си останете тук. И да бъдете живи още няколко минути. — Взорът му се зарея в далечината. — Тя вече идва.
— Кой идва? — попитах рязко.
Очите му се впериха в моите като два съсирека пламтяща кръв.