— Смъртта — просъска едва чуто, но този звук ме изпълни с по-вледеняващ ужас дори от писъка на джабитите.
Реката продължаваше кротко да се плиска под нас, а отсрещният й бряг оставаше все така невидим.
— Наистина ли няма друг начин? — попитах със свито гърло.
— Само един.
— Какъв? — трепна у мен искрица надежда.
— Мога да превърна петима ви в четирима. Тогава — добави свирепо, като насочи заплашително веслото — ще кача всички ви в лодката, заедно с тленните останки на петия. Е, кой да бъде? Кой?
— Чакай! — Разперих ръце. — Аз ще плувам.
— Вега Джейн — изправи се Делф на разтрепераните си нозе. — Ти не си чак толкова добра плувкиня.
Хари Две вдигна предните си лапи към мен, сякаш да покаже колко са силни и пригодени за употреба във водата.
— Не — казах. — Аз ще го направя.
— Стига, Вега Джейн, не може все ти да се излагаш на опасност.
— Защо да не пуснем кучето? — предложи Лакланд.
— Млъкни, Лак — срязах го аз.
— Какво ще кажеш — дръпна ме настрана Делф — да му се нахвърлим всички едновременно и да му отнемем проклетата лодка?
— Забрави ли какво ти причини преди малко? — прошепнах. — А и пръчката ми очевидно е безсилна срещу неговото весло.
— Ако питате мен — обади се Петра, — бих гласувала за Лак.
Лакланд тихо изруга.
— Защо пък за мен?
— Ами… Вега с нейните магии ще ни е нужна, за да стигнем до края, нали?
— Много умно, няма що. А какво ще кажеш за Делф? Или твърде много си хлътнала по него?
Петра видимо се сконфузи, но преди да успее да отвърне нещо, Делф се намеси:
— Наистина е най-добре аз да отида. Сили не ми липсват, а и Петра е права, че Вега е необходима на всички ни.
— Не, Делф — отсече Петра. — Никъде няма да ходиш. По дяволите, аз ще го направя!
— Вижте — вметна Лакланд. — Ще ми обясни ли някой защо просто не пуснем проклетото куче? В крайна сметка то е само едно животно.
— Ти пък какво разбираш — блъсна го Делф. — Хари Две струва колкото петима като теб.
— Престанете! — креснах. — Казах ви вече, че аз ще плувам.
— Но ти ни трябваш, за да… — отвори уста Петра.
Насочих пръчката към тях.
Делф се досети какво се каня да направя и посегна да ме улови за ръката.
Хари Две излая и скокна към мен с разширени в тревога разноцветни очи.
— Субсервио!
Глъчката моментално утихна и всички застанаха покорно пред мен. Посочих с пръчката към лодката и те един по един се качиха в нея, включително и кучето ми.
Поех си дълбоко дъх и хвърлих поглед към Делф и Хари Две. Нима това щеше да е последното, което щяха да запомнят от мен? Как съм ги изиграла? Изпълниха ме дълбоко съжаление и срам, но сега нямах време да се отдавам на подобни емоции.
Обърнах се към Рубес, който стоеше в очакване.
— Има ли нещо, което да ми кажеш, преди да вляза във водата? — попитах хладно.
Той отправи към мен продължителен, оценяващ взор.
— Загадката на дълбините трябва да се реши. Дали ти ще успееш? Само от теб зависи. — Лодкарят сви рамене и устните му отново се разкривиха в противна усмивка, от която кръвта ми кипна. Зарекох се да сторя всичко възможно да оцелея, та ако ще и само за да го срещна пак и да го изпепеля.
После той отблъсна лодката от кея и тя плавно пое навътре. Мина ми мисълта, че може би никога повече няма да видя Делф и Хари Две. Вероятно трябваше да заплача, да изпитам някакви чувства, но в гърдите ми цареше само безкрайна, ужасяваща празнота. Сякаш всичко, което някога бях имала, си бе отишло.
Те скоро се изгубиха в пелената от мъгла, стелеща се над водата. Продължих да чувам единствено плясъка на веслото, с което Рубес откарваше моите спътници.
Заклинанието ми щеше да спре да действа, след като се отдалечаха, но дотогава вече щеше да е твърде късно, за да ме спрат.
Помахах самотно с ръка и промълвих:
— Довиждане.
Сетне отидох до ръба на кея и се взрях надолу в мътните води на река Обол. Делф имаше право — аз не бях много опитен плувец. В Горчилище просто нямаше къде да се упражнявам.
Можех само да предполагам какво ме очаква в дълбините, но ако стоях и се маех, нямаше да ми стане по-леко.
Затова стиснах здраво пръчката, поех си дълбоко дъх и скочих.
QUADRAGINTA QUATTUOR
Смъртта й прилича
Когато докоснах с плясък водата, мислех, че ще е студена и неприятна, но всъщност се оказа тъкмо обратното. Тя бе топла и успокояваща.
Но щом се показах на повърхността, цветът й се бе изменил.
Поех си дъх. Или поне опитах. Щом въздухът нахлу в гърлото ми, целият ми мозък сякаш щеше да експлодира. Започнах да се мятам, хриптейки, и накрая, когато вече губех съзнание, сторих единственото, което ми идваше наум. Гмурнах се под водата.