След като на повърхността едва не се бях задушила, гърдите ми конвулсивно, от само себе си се разшириха. Знаех, че щом течността изпълни дробовете, ме чака само едно — смърт.
И все пак не умрях. Болката в главата ми изчезна и аз жадно вдишвах и вдишвах. Водата нахлуваше и пак излизаше през устата и ноздрите ми, оказвайки странно освежаващ ефект. Запалих пръчката и се огледах. Беше толкова мътно, че дори нейната ярка светлина даваше видимост от едва метър-два. Започнах да плувам, което ми се удаде без всякакво усилие. След известно време реших да се уверя, че се движа в правилната посока, и се издигнах нагоре. Но над реката цареше плътен мрак, а болката експлодира в черепа ми с такава сила, че незабавно трябваше да се гмурна отново.
Леден студ обхвана вътрешностите ми, макар топлата вода отвън да галеше приятно кожата.
Ако не мога да дишам отвън, как изобщо ще изляза на брега? Нима това бе цената, искана от Рубес, саможертвата, която малцина биха склонили да направят?
Да остана завинаги пленница на река Обол?
Прогоних тези ужасяващи мисли и продължих да се плъзгам напред с надеждата, че приближавам целта.
Рубес беше споменал за загадка, която трябва да се реши. Нямах представа какво бе имал предвид. Може би зверове, които с коварство ще се мъчат да ме убият и които трябва да надхитря. Във всички случаи не пречеше да съм подготвена.
— Кристиладо магнифика — замахнах с пръчката.
Очаквах да видя насреща си водни демони, неотстъпващи по уродливост и кръвожадна свирепост на събратята си, бродещи по сушата. Това поне щях да разбера. Да се изправя срещу някой от тях, да се бия и може би да спечеля. Но пред мен се разкри съвсем друга картина.
— Неее! — простенах. Спрях да плувам и започнах да потъвам към дъното на зловещата река.
Наоколо се простираше бойното поле, сред което бях получила Мълнията от Алис Адронис и сама едва не бях загинала. Но този път аз бях част от битката. Виждах себе си, облечена в блестяща ризница и яздеща мускулест жребец. Моят образ се носеше през небето и държеше в десница огромно копие, досущ като Алис.
Бях сънувала това по-рано и затова знаех какво ще последва. Страховит удар попадна в гърдите на образа ми и го изхвърли от седлото. И докато той падаше, се случи онова, от което се боях.
Ние се сляхме. И двете падахме от висините с главозамайваща бързина. Погледнах към гърдите си и видях там раната, дълбока и кървава. Болката ме пронизваше и аз изкрещях, при което устата ми се напълни, вече не с вода, а с кръв. Моята кръв. После не усещах нищо.
И това ме уплаши повече от всичко досега.
Защото на света има само една причина раненият да престане да усеща болка.
Това не беше сън, не беше въображаем образ.
Това бе моята смърт.
На мен, Вега Джейн.
Вече не съществувах.
Докоснах дъното на онова, което смятах за река Обол, и тогава се случи нещо удивително.
Продължих да падам. Сякаш речното легло се бе разтворило, наносите и тинята се бяха отместили встрани, позволявайки ми да продължа надолу, към неведоми дълбини.
С изчерпването на последните останки от смелостта ми бях стиснала клепачи. Но сега се наложи да ги отворя. Чух потропване на тежък жезъл по каменен под. Вдигнах поглед и съзрях пред себе си висока, изпита, почти мъртвешка фигура.
Беше Орко. С дългия си закривен нос с три ноздри и черните като катран очи, вперени в мен. Противната му уста се отвори и измежду черните зъби се стрелна дълъг език с три заострени върха. Той просъска и отново удари по пода с жезъла си.
Това ме накара да скоча на крака и да застана лице в лице с него. Опипах дрехите си. Те бяха напълно сухи, сякаш изобщо не бях влизала във водата.
Отстрани се простираше вече познатата ми стена на мъртвите — с отворените им усти и немигащите очи. От устите не излизаше нито звук, но в очите се четеше повече злочестина, отколкото думите можеха да опишат.
Когато погледнах отново към Орко, видях, че се усмихва доволно. И не беше трудно да отгатна защо.
На гърдите ми продължаваше да зее ужасната рана, под която неподвижно бе замряло сърцето ми. Понечих да я докосна, но после отдръпнах ръка, несигурна дали бих могла да понеса допира с нея.
— Керте — просъска триумфиращо Орко.
Нима наистина бях умряла? Но как бе възможно? Та аз реално дори не бях стъпвала на онова бойно поле, за да получа фаталната рана.