— Не съм мъртва — изрекох твърдо.
В отговор той само посочи с ноктест показалец към гърдите ми.
— Керте.
Тръснах упорито глава:
— Не съм мъртва.
Орко вдигна жезъла и направи движение по посока на стената. Усетих как краката ми се отлепят от пода и бях запокитена във въздуха към нея. Вече чувах ясно словата, отронващи се от клетите зазидани души.
Следващото, което се случи, бе по-ужасно от всичко.
Ударих се в стената и започнах да потъвам, да се разтварям в нея. Имах чувството, че… изчезвам, че части от самото ми същество се откъсват от мен. Озърнах се обезумяло наоколо, осъзнавайки по някакъв начин, че след като останат единствено очите и устата, ще бъда изгубена, пленена за вечни времена.
Мислите ми неволно се устремиха към Делф и Хари Две.
Дори към Петра и Лакланд.
И тогава, докато потъвах все по-дълбоко в камъка, в главата, ми се разнесе глас.
Той не идваше от мъртвешката стена.
Идваше от собственото ми съзнание.
Вега, смъртта е просто страх. Без страх няма смърт. Без смърт няма прегради. Без прегради има единствено свобода.
При други обстоятелства глас, говорещ от нищото, щеше да ме хвърли в див ужас. Но не и сега. Сега, по някаква необяснима причина, той ми вдъхна спокойствие. А после и нещо много, много по-ценно. Може би най-ценното от всичко.
Вдъхна ми надежда.
Погледнах към ръката си, която все още не бе изчезнала. Пръстите й продължаваха да стискат вълшебната пръчка.
И си спомних как при първата ни среща Орко бе показал, че се бои от нея.
Което, естествено, означаваше, че се бои от мен — Вега Джейн.
Аз бях магьосница. Имах пръчка и бях в отчаяна нужда. Значи, според поуките на Силен, можех да сътворя магия, с която да удовлетворя тази нужда. Точните слова на заклинанието нямаха значение. Важни бяха духът, тялото и съзнанието, както неведнъж ми бе повтаряла Астрея. Нима в нейната къща не бях изрекла спонтанно заклинание, за да си помогна, без дори да притежавам пръчка?
Цялата ми същност се концентрира в едно. Направих разсичащо замахване с пръчката и изкрещях с целия си останал дъх:
— Не съм мъртва!
Разнесе се оглушителен трясък, подобен на гръмотевица, и цялата стена се разцепи през средата.
Освободена от нейната хватка, пристъпих сред отломките, вдигнала високо пръчката.
За първи път не изпитвах страх в присъствието на Орко. Преградите на моя затвор наистина бяха строшени. И с огромно удовлетворение забелязах как в катранените ями на неговите зловещи очи пропълзява неувереност.
Двамата започнахме да се дебнем и обикаляме един друг. На няколко пъти той вдигна жезъла, но аз държах пръчката в готовност, решена да отразя всяка евентуална атака. Видях, че на няколко пъти поглежда към гърдите ми, и се възползвах от един кратък промеждутък, за да сторя същото.
И ахнах от почуда. Раната бе изчезнала.
Жестокото, мъртвешко лице се разкриви в злобна гримаса.
Не можах да се сдържа и просъсках собствената му любима дума:
— Керте.
И изведнъж се понесох стремглаво нагоре, през камъни и пръст, пробих ги, докато не се озовах във вода. Навлязох в нея с устрем, който ми се стори, че ще пръсне тъпанчетата ми. В следващия миг започнах да кашлям и да плюя. Ужасих се, че ще се удавя, докато не си дадох сметка, че отново дишам въздух, а не вода.
Огледах се над повърхността във всички посоки, но всичко изглеждаше еднакво и нямах и най-малка представа накъде да плувам. Направих няколко маха с ръце, внезапно обхваната от безкрайна умора след подземните премеждия. Един-два пъти потънах и едва успях отново да изляза на повърхността. Не знаех дали ще намеря сили да продължа да се боря.
Нещо ме сграбчи и аз се замятах като риба на сухо в отчаян опит да се освободя. Пробвах да насоча пръчката, но лактите ми бяха като приковани към тялото. Сетне главата ми се показа над водата и аз зяпнах втрещена.
— Делф! — Лицето му бе едва на педя от моето, а силните му ръце ме крепяха. — Какво правиш тук?
— На какво, по дяволите, ти прилича, Вега Джейн? Спасявам те, разбира се.
Той се обърна по гръб и заплува, като поддържаше брадичката ми над повърхността.
— Знаеш ли поне посоката? — попитах, безмерно облекчена от присъствието му.
— Запалихме сигнален огън на брега. Насочваме се право към него.
— Съжалявам, задето се наложи да ви омагьосам.
— Да, предположих, че това си направила, щом дойдох на себе си.
— Дълго ли се наложи да ме търсиш?
— Достатъчно дълго.
Накрая краката ми докоснаха нещо твърдо и разбрах, че сме стигнали плитчините. Делф ми помогна да се изправя. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Рубес преминава покрай нас в черната си ладия.