Погледите ни се кръстосаха, но след срещата с Орко това същество вече трудно можеше да ме уплаши.
— Ей, Рубес — викнах му, като посочих към мътното течение на реката. — Мисля, че реших загадката. Благодаря!
Изражението му бе същинска маска на омраза и презрение.
Все едно някой го беше грижа!
Продължихме, докато не стъпихме на брега и там нещо се хвърли отгоре ми.
Беше Хари Две, който тикаше муцуна в мен и възторжено ме ближеше по бузите.
След него Делф ме сграбчи в смазващата си прегръдка.
— Взе пак успя! — каза, галейки ме с дъха си. От всяка фибра на тялото му струеше облекчение.
— Успях, да — отвърнах тихо. — Къде са останалите?
— Чакат ни край огъня.
— Е — попита той, докато крачехме нататък. — Много зле ли беше плуването?
Погледнах щастливото му широко лице.
— Не, Делф. Съвсем не беше толкова зле.
QUADRAGINTA QUINQUE
Изгубените души
Намирахме се в последния, Пети кръг. Близко бе до ума, че тук ни очаква най-тежкото изпитание, но се надявах поне да бъде последното.
Петра бе предложила да застане първа на пост. Лакланд и Делф вече спяха, а аз лежах върху твърдото импровизирано легло с Хари Две до себе си.
Не бях разказала на другите за преживяното под водите на Обол. Не виждах смисъл, а и как можех да им го опиша?
Та значи, аз умрях от проклетото пронизване в гърдите, но ето че сега вече съм възкръснала от мъртвите и всичко е страхотно. Искате ли да видите белега от смъртоносната ми рана? Направо ще паднете!
Простенах и закрих лицето си с длан. После бавно посегнах с другата ръка към гърдите си. Знаех, че рано или късно ще трябва да го сторя, колкото и да се боях какво ще открия там. Помнех точно къде се намираше раната. Бръкнах под дрехите си, очаквайки с трепет да се натъкна на някаква противна следа от нея, но пръстите ми напипаха единствено гладка кожа.
И все пак у мен оставаше усещането, че съм някак омърсена, променена завинаги. И — което бе най-тежко от всичко — безкрайно различна от своите другари.
Делф и аз бяхме изживели рамо до рамо всякакви премеждия, но не и това. През него бях минала сама. И слава богу, че беше така.
Извадих пергамента от наметката си и призовах Силен. Той се появи само след миг.
— Прекосихме река Обол — изрекох тихо. — Вече сме в Петия кръг.
— А плащането на лодкаря Рубес? — попита той.
Описах му с няколко думи какво ми се бе случило.
— Аз бях умряла, Силен. Вече се превръщах в част от онази стена.
— Но си намерила кураж да се бориш и си извоювала свободата си. Това е огромно достижение, Вега. Никога не го забравяй.
— Астрея каза, че й е известно много малко за Петия кръг, като изключим това, че е създаден от мой прародител на име Джаспър Джейн. Който очевидно се увличал по черна магия. Все пак спомена, че може да е обиталище на изгубени души.
Старецът доби угрижен вид.
— Изгубените души са тънък лед, Вега. Много тънък.
— Но как може една душа да бъде изгубена? Винаги съм смятала, че щом тялото умре, душата си отива заедно с него.
— О, не. Тленната обвивка е крехка, докато душата, за разлика от нея, е доста издръжлива. Душата може да живее без тяло. Всъщност, ако трябва да сме точни, тялото също може да живее без душа, макар да се надявам никога да не срещна бездушно тяло. Съмнявам се, че подобна среща би била забавна. Виж, безтелесната душа може да е доста приятна и сговорчива. В някои отношения аз самият спадам към тази категория.
— Е, това поне е известно утешение.
— Но нито за миг не се заблуждавай, че всички души, разделени от телата си, са цвете за мирисане.
— В смисъл?
— Една зла душа си остава такава независимо дали е обвита в плът, или не. Загубата на физическата същност не я променя, дори е възможно да я направи още по-зла. Препоръчвам ти да подхождаш със здравословен скептицизъм към всички души, докато не се убедиш със сигурност към кой тип принадлежат.
— А как да позная? — попитах смутено.
— Една добра индикация е дали ще се опитат да те убият, или не.
Осенена от внезапна идея, извадих пръчката на Петра.
— Нали спомена, че лесно би познал дали една пръчка е маладонска?
— Докосни с нея пергамента — каза старецът.
Поех си дълбоко дъх и го сторих.
Образът му моментално изчезна от страницата.
Почуках по нея със собствената си пръчка и той се появи отново.
— Е, маладонска ли е?