Стомахът ми се сви от тревога. После ме осени една идея и вдигнах пръчката.
— Реджойнда, Делф — изрекох и се приготвих да се наведа, щом едрото му тяло полети към мен, но всичко наоколо оставаше тихо и безмълвно.
Пробвах същото заклинание с Лакланд и Петра.
Нищо.
— Кристиладо магнифика!
Ако заклинанието даде някакъв резултат, то бе само да ми покаже храсталаците отблизо, без нито едно живо същество сред тях. Изпълнена с хладен ужас, сведох очи към Хари Две. Бяхме напълно сами и аз нямах идея какво да предприема. Затичах се наоколо, крещейки като обезумяла имената на останалите.
После нова мисъл ме изпълни с още по-силна паника.
Това бе място на изгубени души. Според Силен душата, била тя добра или лоша, можеше да се отделя от тялото. Ами ако някой ги бе отвлякъл и лишил от душите им? Но в такъв случай къде бяха телата?
Престани, Вега.
Държах се така, сякаш със сигурност ги смятах за мъртви. Не биваше да разсъждавам по този начин. Трябваше час по-скоро да ги открия.
— Хайде, Хари Две — извиках.
Той скочи на гърдите ми и след като го пристегнах добре с ремъците, двамата излетяхме. Издигнах се високо, като правех дълги, полегати виражи наляво и надясно, оглеждайки местността за някакви признаци на живот. Тя обаче бе все така безлюдна и аз усетих как самообладанието ме напуска. С всяка изминала минута ми се струваше все по-вероятно спътниците ми да са изчезнали завинаги. Бях толкова уплашена, че не можех да плача, дори дишането ми се удаваше трудно.
И тогава небето пред мен започна да притъмнява. Отначало помислих, че се задава поредната буря, понеже от доста време се намирах във въздуха. Но после видях, че е нещо, пред което и най-свирепата буря бе за предпочитане.
Насреща ми се носеха безброй летящи създания. По форма наподобяваха инфиции, но много по-дребни, горе-долу с размерите на Хари Две. Трябва да бяха хиляди, всяко от тях с остри нокти на сгъвките на крилете и надаващо пронизителен писък.
Пикирах стръмно надолу, но те ме следваха по петите, дори усетих как едно от тях закачи края на наметката ми. Пробих гъстия купол от листа, като се молех да не ме последват сред дърветата.
Молитвите ми обаче не бяха чути.
Когато докоснах земята, те също се спуснаха, като гъст черен рояк.
— Енгълфиадо — извиках, насочвайки пръчката назад.
Надигналата се могъща водна вълна се стовари върху тях, помете мнозина и разпръсна останалите.
Но аз знаех, че е само въпрос на време да се прегрупират и нападнат отново.
И тогава я видях пред себе си — масивна каменна постройка с тежки дъбови врати.
Нямах особен избор.
— Ингресио!
Вратите се разтвориха. Вихрушката от противни създания вече се намираше на метри от нас. Ясно различавах закривените нокти, острите като бръснач клюнове и убийствения взор в очите им.
Със сетни сили Хари Две и аз успяхме да прескочим прага.
— Секуриус! — замахнах с пръчката.
Дъбовите крила се захлопнаха и резетата щракнаха.
Част от секундата по-късно се разнесоха десетки тътнещи удари от тела, но, слава богу, пантите и дебелото дърво удържаха.
С конвулсивно повдигащи се гърди оставих Хари Две на пода. Чувствах се точно както навремето в Комините, когато малката врата с пищящ Уъг вместо дръжка ме бе спасила от джабитите.
Но ако тези места се обитаваха от подобни твари, дали те не бяха докопали Делф и останалите? Дали не ги бяха отнесли в своите леговища, за да ги… да ги… не, дори не можех да помисля за това. Сълзите най-сетне се отприщиха и рукнаха по лицето ми. Дълго се разкъсвах от ридания, преди да успея да се успокоя достатъчно, за да огледам наоколо. Обстановката действително напомняше Комините — с високи тавани, каменни стълбища, бели мраморни балюстради и сводести арки, водещи към съседни помещения. Тъкмо поемах нагоре по стъпалата, за да проверя какво има на втория етаж, когато зад гърба ми се разнесе глас:
— Какво търсиш тук?
Застинах като вкаменена и се извърнах назад, за да открия източника му. Отначало погледът ми не се спря върху нищо, но после от един сумрачен ъгъл на преддверието излезе фигура. Всъщност фигура бе силно казано. Тя бе прозрачна като уиндиго и светлината от високите прозорци минаваше почти безпрепятствено през нея.
— Какво търсиш тук? — прозвуча отново въпросът.
Бавно заслизах обратно, но спрях, когато нещото се плъзна към мен. Да, то не вървеше, а именно се плъзгаше. Щом се озовахме един срещу друг, видях, че е образ на Мъжки, висок, но приведен от възрастта. Носеше високи ботуши и дълга, разтворена отпред роба. Под нея имаше метален нагръдник, върху който с трепет различих гравирания символ на трите куки.