— Търся приятелите си — отвърнах припряно. — Бяха трима, но просто изчезнаха. Моля те, помогни ми, ако можеш.
— Приятелите ти са изчезнали? Виж ти, колко неприятно. Наистина съжалявам.
Той ме огледа от глава до пети, после сведе за миг взор и към Хари Две.
— Не съм виждал куче от векове. — И се наведе да го погали, но призрачната му ръка мина през него като сянка. Видях как Хари Две леко потрепери. — По дяволите, все забравям.
— Кой си ти? — попитах. Всъщност повече ми се искаше да го питам какво е.
— Името ми е, или поне беше, Джаспър Джейн.
Сигурно щях да падна, ако нозете ми не бяха залепнали за пода.
— Е, аз пък съм Вега Джейн — успях да промълвя.
— Същата фамилия? — повдигна заинтригувано вежди той. — Познаваме ли се?
— Надали. — Направих кратка пауза и сетне продължих: — Видях къде са те положили. В гробището Улвъркот.
— О, тялото ми е лежи там, да. Но не и душата. Тя е точно тук, пред теб. Всъщност единственото, което ми е останало.
Очите ми се разшириха.
— Но как може душата да се отдели от тялото?
— Има два начина. Аз лично го направих, защото тялото ми умираше, а аз още не исках напълно да потъна в небитието. Затова използвах магия и го откъснах от тленната му обвивка, докато тя изпускаше сетния си дъх.
— Спомена, че имало и друг начин?
— Да, но предпочитам да не го описвам. Прекалено е ужасен.
Тук той съзря пръстена върху ръката ми и възкликна:
— Откъде го взе?
— Принадлежал е на дядо ми. Ще ми обясниш ли какво означава знакът върху него?
— Това е нашата Света Троица, нашата мантра: Мир. Надежда. Свобода. Именно в този ред.
— Виж, трябва да открия приятелите си — казах. — С всяка изминала минута… — не можах да довърша изречението и мъчително преглътнах.
— Хм! Не съм сигурен, че мога да сторя нещо по въпроса. Тъкмо на мен най-малко подобава да помагам на натрапниците, желаещи да преминат оттук.
— Да, знам! Но ето, Астрея промени отношението си. Сама ме обучи, за да успея да избягам. Да поведа наново битката срещу Маладоните.
Думите, излели се като порой от устата ми, явно го поразиха.
— Астрея?… Ти е съдействала да стигнеш дотук? И отново мисли за война? Трудно ми е да повярвам!
Трескаво затърсих в ума си още доводи, с които да го убедя.
— А ето това — вдигнах пръчката — ми беше дадено от друга моя прародителка, Алис Адронис. Тя ми заръча да оцелея. И да се бия. Не се прави, че не осъзнаваш истината, Джаспър.
Той ме гледаше с отворена уста, а ръката му несъзнателно поглаждаше трите куки върху нагръдника.
— Коя истина? — попита едва чуто.
— Че осем века са прекалено дълго време за криене. И че Маладоните рано или късно ще се доберат до нас. Щом са толкова зли, колкото всички твърдят, никога няма да се откажат. Е, аз предпочитам да поема инициативата и да ги намеря първа!
— Наистина ли… Алис ти е дала пръчката?
— Да, също И Мълнията, нейното копие. Има вграден в нея кичур от косата й.
— Алис беше най-храбрата от всички ни. — Той бавно се отпусна на пода и седна там с кръстосани крака. — Това е поразително. Наистина поразително. Разбираш ли, ние имахме план. И сторихме…
— Сторили сте всичко по силите си, знам. Но вече всичко е свършило. Свършило!
— Как стигна до моя замък? — рязко смени темата Джаспър.
— Бях преследвана от ято доста противни хвъркати гадини.
— А, да, дредовете — кимна разсеяно той.
— Кои?
— Дредовете. Мое творение. Щом са те гонили дотук, ще те чакат и когато излезеш. И покажеш ли си носа навън, ще те разкъсат на парчета, заедно с кучето ти. Хванат ли веднъж дирята на някого, не го изпускат. Ужасни създания, оттам и името им[4].
Търпението ми се изчерпи.
— Чудесно. Щом не искаш да ми помогнеш, ще се справя и сама. — Обърнах се и тръгнах към вратата.
— Но дредовете!
— Не ме е грижа — креснах. — Мога да летя, значи все ще имам някакъв шанс. Няма да стоя тук, когато приятелите ми се нуждаят от мен. Готова съм да умра за тях. А ти можеш да вървиш по дяволите!
Още преди да довърша, той внезапно изчезна.
С други думи — прав ти път!
Застанах пред масивните дъбови крила, зад които, по неговите думи, се спотайваха крилатите демони. Знаех, че това навярно ще бъде краят ми.
Коленичих и прегърнах Хари Две, зарових лице в козината му, вдъхнах мириса му.
— Обичам те — казах. — И ти благодаря за всичко, което си направил за мен.