— Браво, Делф! — изпищях от радост.
Той ме погледна, с насинено лице, но ухилен до уши.
Петра в това време измъкна Лакланд от водата и също счупи пръта, изсмукващ неговата душа.
Той бе силно пребледнял и едва стоеше на крака, но инак изглеждаше невредим.
Спечелихме, помислих си. Докато не видях, че Делф с увиснала челюст се е вторачил някъде над рамото ми.
Обърнах се и сърцето ми слезе в петите. Безил бе излязъл от водата и стоеше край едно от противните изображения на каменната стена. Ръцете му се разпериха широко, а от устата му излезе порой неразбираеми слова. Миг по-късно стената се разтвори и от нея нахлуха поне сто крадци на души, въоръжени с мечове, копия, брадви и ножове, с неутолима жажда за кръв в очите.
Нямаше как да победим всичките, дори и с две магически пръчки.
— Хари Две! — извиках и се потупах по гърдите. Той скочи и аз бързо го пристегнах с ремъците.
— Делф, хвани ме за ръката! Лакланд, ти се улови за Делф, а Петра за Лакланд!
Така образувахме верига, като Петра и аз се намирахме в двата й края, с извадени пръчки. Те щяха да ни потрябват.
Със смразяващи викове Безил и крадците на души се впуснаха в атака.
Прицелих се в основата на една от двете гигантски каменни колони, поддържащи свода на храма. С крайчеца на окото си видях как Петра прави същото към другата.
— Северус.
— Северус — повтори като ехо тя.
Разнесе се оглушителен грохот и по цялата височина на колоните плъзнаха пукнатини. После те започнаха да поддават. Дотогава и четиримата вече се намирахме във въздуха. Подобно на жив гирлянд, се понесохме към изхода от помещението, а стените рухваха около нас. Едва успяхме да се измъкнем, когато централният свод се срина, погребвайки Безил и неговите поддръжници под развалините си. Колко подходящо място за тях!
Останалата част от храма обаче продължаваше да се руши, заплашвайки да пресече пътя ни за бягство. Устремихме се с всички сили към външния портал и се изстреляхме навън като куршуми миг преди цялата постройка да се срути сред облаци прахоляк. Издигахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая силите не ми изневериха. Тогава се спуснахме под стръмен ъгъл, приземихме се тежко върху меката, кална земя и се отъркаляхме като круши един върху друг.
Пред очите ни и последните останки от Храма на крадците на души се превръщаха в купчина развалини. После всичко утихна.
— Вече си мислех, че сме мъртъвци — промърмори Делф, изправяйки се с мъка на крака.
— То ние си бяхме почти такива — отвърнах аз.
Освободих Хари Две от сбруята му и отидох при Петра, докато Делф помагаше на Лакланд. Видях, че още здраво стиска пръчката в ръката си.
— Съжалявам, задето ти я отнех — казах с тих глас, който само тя можеше да чуе.
— Разбирам защо го направи — отвърна тя.
— Пет! — възкликна Лакланд. — Откъде, по дяволите, се сдоби с това нещо?
Петра повъртя пръчката между пръстите си, явно несигурна какво да отговори.
— Аз й я дадох — притекох й се на помощ, спечелвайки си недоверчив поглед от страна на Делф. — Имах резервна.
— А, ясно — рече Лакланд. — Дай боже всекиму такива резерви!
С учудване осъзнах, че вече се намираме в самото подножие на Синята планина. Предполагах, че прехвърлим ли я веднъж, ще се озовем в края на Мочурището.
— Как изобщо ни откри? — попита Делф.
— С малко помощ. От един приятел.
— Е — подхвърли Лакланд, — дали да не продължаваме нататък?
Вдигнах очи към планината, изпълнена с неведоми изпитания и опасности, а сетне ги сведох към пръчката си. Тя изглеждаше толкова малка и незначителна, но все пак ми бе служила вярно през всичките кръгове. Оставаше само да се надявам, че в нея има достатъчно останала магия, за да стигне до самия край.
QUADRAGINTA OCTO
Последният
До края на деня изминахме седем-осем километра в почти отвесно катерене. Накрая бяхме толкова изтощени, че едва движехме ръце и крака. Спряхме за нощувка на малко плато, откъдето се разкриваше гледка над цялото Мочурище. Или поне трябваше да се разкрива.
До момента, устремена постоянно напред, почти не бях обръщала внимание какво има зад гърба ни. Сега обаче се обърнах и погледнах назад.
Все още бе светло, но долу, в низините, цареше единствено чернота. Сякаш се взирахме към небето в тъмна, безлунна нощ. Неволно потръпнах.