— Така го наричам аз — каза Асъртър, който стигаше едва до пояса ми. На ръст беше приблизително колкото стария ми познайник Еон от Горчилище, но кожата му имаше наситен червеникав цвят.
— И какво правиш тук? — поинтересува се Делф.
— Сека дърва, за да поддържам огъня си.
— Времето е доста топло — отбелязах. — За какво ти е огън?
— Постоянно ми трябва. Искате ли да влезете и да се подкрепите?
Спогледахме се помежду си. Небето отново се бе прояснило, но аз знаех, че ще трябва да довършим изморителния път пеша, затова казах:
— Да, много мило, благодаря ти.
Щом Асъртър ни обърна гръб, дадох знак на спътниците си да внимават. Гостоприемството му можеше да е истинско, но можеше и да не е.
Минахме покрай чудовищна купчина дърва, всичките акуратно нарязани и нацепени. Домакинът ни взе наръч от тях и ни поведе към вратата. Отвътре къщурката имаше същия скромен вид, както и отвън. Каменната зидария бе неизмазана, подът — направен от утъпкана пръст, а цялата мебелировка се свеждаше до грубо издялани маса и стол. Цяла една стена обаче, от пода до тавана, бе заета от огромно огнище и още с влизането ни лъхна такава топлина, че по челото ми изби пот. Трябваше да заслоня очите си с ръка от яркото сияние на пламъците.
Погледнах към приятелите си и видях, че тяхната реакция е същата. Не можех да доближа на повече от няколко крачки от огнището, но Асъртър невъзмутимо се наведе право в зейналата му паст и хвърли вътре дървата. Бушуващите езици моментално изригнаха на почти триметрова височина.
Ако постоянно правеше това, нищо чудно, че кожата му бе толкова червена, мина ми през ума.
— А сега нека ви нахраня и напоя — рече той, посочвайки към масата. И действително, там се бяха появили ястия и бокали с вода. Но храната бе овъглена, а когато посегнах към един от бокалите, трябваше веднага да го пусна, защото металът пареше, а течността вътре кипеше.
Асъртър, сякаш без да забелязва това, излезе навън, върна се с още един наръч дърва и отново ги метна в огъня.
В очите на спътниците ми се появи тревога, а Делф многозначително посочи с пръст към вратата.
— Е, Асъртър, благодарим ти, но вече е време да тръгваме — казах аз.
— Да тръгвате? Че къде ще вървите?
Преди да успея да отворя уста, Лакланд ме изпревари:
— През планината и по-надалеч от това място, ето къде.
Веднага усетих как нещо започва да се надига, точно както при двубоя ми с Лейдън-Тош на Дуелума в Горчилище. Но този път набиращата сила енергия бе хилядократно по-могъща.
— Бягайте! — изкрещях и се хвърлих към вратата.
Асъртър вече не беше дребосък. Всъщност растеше толкова бързо, че скоро главата и раменете му пробиха покрива на къщурката. Видът му също се промени. Сега той бе гигант, с дълга коса и брада, стигаща до пояса. И ако преди бе просто червен, сега бе огнен. Наистина огнен, с пламтящи брада и коси.
Втурнахме се напосоки, а когато се обърнах, през рамо видях, че Асъртър е израснал до трийсетметрова височина. Онова, което направи после, накара кръвта да се вледени в жилите ми. Той се наведе и улови нещо, което изглеждаше забито в земята.
Измъкна го и то се оказа огнен меч, дълъг наполовина на неговия ръст. Щом се изправи отново, гледката бе наистина потресаваща. Лицето му представляваше ослепителна, лумнала маска, а когато отвори уста, викът, изтръгнал се от нея, можеше да разтопи скалите.
Добре че запазих достатъчно присъствие на духа, за да изкрещя:
— Ембатлементо.
Пламъците се удариха в щита и за щастие заклинанието удържа. Въздухът наоколо се нажежи и аз усетих горещата вълна в лицето си, макар да се намирах на поне десет метра разстояние.
Триумфът ми обаче бе краткотраен.
Асъртър замахна с меча и нанесе яростен удар по земята. Тя моментално пламна и пред ужасените ни очи се издигна огнена стена, помитаща всичко по пътя си. Тя започна да се движи все по-бързо и по-бързо от мястото, където стояхме, по посока на билото на Синята планина. Усетих как от скоростта й главата ми се замайва, а дъхът секва в гърдите ми.
И тогава се случи немислимото.
Върхът на планината изригна със сила, несравнима с нищо, което бях виждала досега. Намирахме се на много километри от него, но експлозията ни помете като перушинки, а земята под краката ни започна да се надига и тресе като лодка, подмятана от бурно море.