Когато най-сетне успяхме да се изправим, видяхме надолу по склона с оглушителен рев да приближава вълна от нажежена лава. Навярно бе триста метра висока и много километри на ширина. Това бе непреодолима, съкрушителна стихия. И се носеше право към нас.
Петият кръг току-що бе спечелил.
QUADRAGINTA NOVEM
Четиримата оставащи
— Да се махаме, Вега Джейн! — викна Делф, дърпайки ме за ръката.
Но аз дори не се обърнах. С крайчеца на окото си видях как Лакланд се втурна надолу по склона, като пътем крещи да го последваме.
Петра просто бе коленичила със сведена глава, очаквайки покорно участта си. Хари Две стоеше до мен и правеше същото, което и аз — гледаше огнената смърт, приближаваща с главоломна бързина.
Пръчката бе в ръката ми, но аз си давах сметка, че силата й, макар и значителна, този път няма да ми стигне. Пламъкът от устата на Асъртър почти бе преодолял заклинанието Енгълфиадо. Онова, пред което бяхме изправени сега, бе милион пъти по-могъщо. То просто щеше да превърне в прах магичния ми щит.
Дестин бе около кръста ми, но тя не можеше да ни издигне на достатъчна височина, за да избегнем пламъците. Докато стоях така и наблюдавах, с мен се случи нещо удивително.
Паниката изчезна и ме обзе безметежно спокойствие. Нямах представа дали е просто примирение пред факта, че животът ми скоро ще приключи, или нещо съвсем различно.
Делф продължаваше да ме тегли настрани, но краката ми сякаш бяха сраснали със земята.
Това бе последната битка. И аз щях да умра в нея. Или да оцелея. Едно от двете. Трети вариант нямаше.
Пъхнах ръка в джоба на наметката си и извадих Фин. Не знам кое точно ме накара да се сетя за нея — толкова много мисли препускаха в главата ми в момента.
Бях завързала отново трите възела и докато гледах връвчицата, се чудех какво ли ще стане, ако изпълня онова, което възнамерявах.
Развързах първия възел.
Стената от пламъци удари къщурката на Асъртър и тя се изпари на мига.
Развързах втория възел.
Стената връхлетя самия трийсетметров гигант и го помете в небитието.
Вече нищо не стоеше между нас и кремацията.
— ВЕГА! — изкрещя Делф.
Но аз не го слушах. Само наблюдавах как смъртта ни приближава с невъобразима бързина и свирепост.
Развързах третия и последен възел на Фин — единственият, който не бях развързвала досега. И когато пръстите ми освободиха връвта, не знаех кое е по-лошо — пламъците…
Или онова, което току-що бях освободила.
Бях катапултирана право в небето със сила, от която дробовете ми се свиха, мозъкът ми омекна, а кожата едва не се смъкна от тялото ми. Фин бе изтръгната от ръката ми. Вятърът, който ме носеше, образува титанична вълна и пресрещна стената от пламъци в катаклизъм, в който нищо не можеше да оцелее. Ако все още се намирах на земята, положително щях да се разпадна на прах в мелачката на тази катастрофа на катастрофите. Трябваше да затворя очи поради вихъра, в който се носех. Боях се, че съзнанието ми просто ще откаже да възприеме случващото се, ще ми изневери, ако не спра да гледам.
Но накрая все пак трябваше да отворя очи. Погледнах под себе си и замръзнах. Не само че дърветата бяха прекършели като сламки, а скалите — станали на прах. Не само че пламтящата стихия бе потушена.
Вярно, всички тези неща се бяха случили.
Но се беше случило и друго.
Цялата Синя планина бе изчезнала. На нейното място се простираше равнина, плоска като дланта ми.
От огъня не бе останало нищо, нито дори струйка дим. Въздухът бе чист и кристално ясен.
Разполагах с прекрасен птичи поглед над местността, защото се намирах поне на километър височина. И това нямаше нищо общо с Дестин, защото и останалите — Делф, Лакланд, Петра и Хари Две също бяха горе заедно с мен. Всички висяхме в небето като окачени на невидими върви, а торбите ни плаваха около нас.
С развързването на третия възел на Фин целият пейзаж на Петия кръг бе изчезнал под напора на нейната сила, сякаш някой го бе навил на руло и отнесъл.
Но ето че могъщият вихър, издигнал ни дотук, спря също така внезапно, както се бе появил.
Невидимите върви се прекъснаха и ние започнахме да падаме.
Трябва да призная, че от неописуемото зрелище, разиграло се пред очите ми, бях изпаднала в нещо като транс. Но сега, виждайки как смъртта се носи насреща ни, бързо излязох от него.
Преобърнах се във въздуха, стрелнах се надясно и сграбчих Хари Две. Пристегнах го с ремъците и се устремих към Делф, който се намираше най-близо до мен.