— Ласадо — извиках, улових го с нишката светлина, а после, без да губя време, сторих същото и с Петра. Сега оставаше единствено Лакланд. Направих вираж и тъкмо набирах скорост към него, когато нещо отдолу ярко проблесна.
Спрях сепнато и забелязах, че Асъртър се е надигнал от опустошената земя. Как бе оцелял в сблъсъка на Фин с огнената стена, оставаше пълна загадка за мен. Все пак бе претърпял сериозни поражения. Ръстът му продължаваше да е великански, но вече не излъчваше пламъци. Представляваше по-скоро овъглена руина.
Но явно още бе способен да хвърля огнени стрели.
— Ембатлементо — изкрещях в последния момент, за да се предпазя с щита, а после насочих пръчката към Асъртър и добавих: — Импакто.
Почернялото тяло на гиганта се пръсна на хиляди парчета.
Едва тогава чух отчаян вопъл и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как премятащият се Лакланд с глух удар тупва на земята. И остава неподвижен.
Приземих се толкова рязко, че всички се натъркаляхме наоколо. Все още с Хари Две на гърдите, скочих на крака и първа стигнах до него.
Тялото му лежеше в неестествена поза, но той все още дишаше. Отвори клепачи и по устните му заигра странна усмивка.
— Добре се справихме, а? — успя да промълви.
Трескаво затърсих из джобовете си Целебния камък.
— Дръж се, Лак!
— Добре се справихме… — откъсна се още по-тихо от устните му.
Намерих Камъка и го вдигнах над него.
— Ще се оправиш!
— Добре… се… — той замлъкна.
Призовах хубави мисли, най-хубавите, които ми идваха наум. Отново и отново прокарвах Камъка над изпотрошеното му тяло. Продължих дори когато Делф и Петра дотичаха и коленичиха край нас.
— Лак! — простена потресено Петра.
— Ще се оправи! — отсякох. — Целебният камък е у мен.
Делф погледна към Лакланд и ме улови за рамото.
— Ще се оправи — повторих, а по лицето ми се затъркаляха сълзи.
— Вега Джейн — каза меко той.
Още малко, Вега. Продължавай с хубавите мисли. Няма начин да не успееш.
Очите ми се замъглиха и не видях как Петра се пресяга и затваря клепачите на Лакланд.
Не видях как Хари Две с тихо скимтене тика муцуна в неподвижната му длан.
Не видях как Делф измъква Камъка измежду пръстите ми.
От отчаяние ми идеше и сама да легна и повече никога да не мръдна от това място.
Да умра до Лакланд. Който току-що бе издъхнал.
Затова и Камъкът нямаше ефект над него. Винаги бях знаела, че той не може да вдига мъртъвци.
Делф внимателно ме изправи на крака и ме дръпна встрани от тялото.
— Ще се погрижим за него, Вега Джейн. Ще направим всичко както подобава.
Седнах на земята с гръб към спътниците си, докато те копаеха гроба и полагаха в него Лакланд Сайфърс. Хари Две дойде и се прислони до мен, но аз, за разлика от обикновено, не го погалих.
Ето че фаталният удар най-сетне ни бе нанесен. Смъртта ни съпровождаше от самото начало, постоянно витаеше около нас, но ние всеки път успявахме да й се измъкнем. Още Астрея ни бе предупредила, че шансовете ни да преминем живи през Мочурището са безкрайно малки. Не че не го разбирахме и без нея.
Познанството ми с Лакланд бе сравнително кратко, но въпреки това се чувствах покрусена. Не исках да приема безвъзвратната загуба.
Когато и последната буца пръст бе хвърлена над останките му, Делф и Петра се върнаха при мен.
— Готово е — каза тихо Делф. — Няма какво повече да сторим.
Погледнах към него, а после към Петра. Изпоцапаните им лица бяха мокри от сълзи.
Станах, отидох бавно до прясната могила и направих заклинание. Един овъглен къс дърво прелетя и се заби в земята, подобно на надгробен знак. С помощта на пръчката изписах върху него следните слова:
Тук почива Лакланд Сайфърс, добър приятел до самия край.
После издигнах магичен щит, който да пази необезпокояван вечния му сън.
Обърнах взор към хоризонта. Сега, когато планината вече не препречваше пътя ни, той изглеждаше равен и лесен. Макар че нищо тук не бе такова, каквото изглежда.
Взех торбата си от земята и я метнах на рамо.
Минах покрай Делф, Петра и Хари Две.
Вече бях променена. Различна. Чувствах го с всяка частица от съзнанието си. Аз бях водачката на своите другари. Отначало колеблива, неуверена. После, трупайки победа след победа, преодолявайки кръг след кръг, бях добила увереност. А ето че сега се бе случила катастрофата. Един от онези, които водех, които ми бяха доверили живота си, лежеше мъртъв. Да, аз бях променена напълно. И завинаги.