С магичната пръчка в ръка поех отново напред.
Към края.
Към проклетия край, за който бяхме платили толкова скъпо.
QUINQUA GINTA
Бягството
Нещо ми подсказваше, че ако пожелая, вече мога да се издигна във въздуха и без заплаха от буря, която да ме спре. Но въпреки това реших да изминем последната част от Мочурището пеша. По някаква причина ми се струваше подобаващо да сторим именно така.
Крачехме мълчаливо. Бях благодарна на Делф и Петра, задето не се опитват да ме утешават. Ако бях малко по-бърза, сега и петимата щяхме да завършваме своето пътешествие. Вината за смъртта на Лакланд бе моя и единствено моя. Както и за загубата на краката на Дъф Делфия навремето.
В този момент усетих парене в ръката. Погледнах я и се вцепених.
Върху опакото на дланта ми се образуваше нещо.
Ръката ми започна да трепери толкова силно, че изпуснах пръчката. После пронизваща болка се стрелна нагоре чак до рамото. Изпищях и се свлякох на земята, като се мятах и скърцах със зъби. Нещо ме сграбчи и аз започнах да ритам, за да се освободя.
После, също толкова неочаквано, както се бе появила, болката изчезна. Отворих очи и видях, че Делф и Петра са ме уловили и се мъчат да ме успокоят, стъписани от внезапния ми пристъп.
— Мътните го взели, Вега Джейн, какво е това? — извика Делф.
Бавно приседнах и погледнах ръката си там, където допреди секунда имах чувството, че ме е захапал гарм.
— Божичко! — възкликна и Петра, вторачила очи в мястото.
Върху кожата ми се бе появило изображение на трите куки.
Символът на Мира, Надеждата и Свободата.
Преди те се намираха върху ръката на дядо ми. А сега бяха върху моята собствена.
И не изписани с мастило, което лесно да се заличи, а татуирани, или по-скоро жигосани, по всяка вероятност отвътре навън. Не изпитвах и капка съмнение, че ще си останат там до края на живота ми.
Изправих се на разтреперани крака и вдигнах пръчката, която се въргаляше встрани.
— Просто някакъв белег — казах с възможно най-небрежен тон.
— Но, Вега Джейн… — започна Делф.
— Добре съм! — прекъснах го рязко, а после, вече по-спокойно, повторих: — Добре съм. Нима очаквахте, че ще се измъкна оттук без драскотина? Ето, вие и двамата имате белези. А също и Хари Две.
Помъчих се да звуча шеговито, но знаех, че трудно ще ги заблудя. Това не беше обикновена рана, нито изгаряне, а нещо повече. Много повече.
Чувствах се като добитък, на когото са поставили клеймо. Без дори да го питат. Мразех това място. Мразех всеки квадратен сантиметър от него.
— Хайде, да вървим — рекох. — Да приключваме час по-скоро.
В продължение на три дни се придвижвахме през необятна равнина. Трудно ми бе да повярвам, че на нейното място в продължение на осем века се е издигала величествена планина, която е била издухана като купчинка прах от развързаните възли на една връвчица, оставяйки само плоска, еднообразна пустош.
На четвъртата вечер видях пред нас нещо, което ме накара да забавя крачка.
Потрепващо сияние, сякаш вечерната светлина се отразяваше в лъскава повърхност.
Когато приближихме още, гледката ни накара да затаим предпазливо дъх. Не искахме, след всичко преживяно, да се натъкнем на неведома опасност пред самия край.
Делф пръв наруши тишината, надвиснала над нас като погребален саван:
— Какво според вас е това?
Никоя от нас не можеше да отговори. Със сгъстяването на мрака сиянието не отслабна. Следователно светлината, която го причиняваше, не идваше от небето.
И тогава отговорът сам изникна в съзнанието ми.
Тя идваше от отвъдната страна.
Което, с трепет осъзнах, означаваше, че най-сетне сме стигнали края на Мочурището.
Погледнах към Петра. Тя кимна и стисна здраво пръчката.
— Не толкова силно — казах. — Нали вече е част от теб.
Пръстите й се поотпуснаха, но чертите й останаха все така напрегнати.
— Какво има? — попитах.
— Щеше ми се и Лакланд да е тук — промълви тя, забила поглед в обувките си.
— Грешката беше моя. Аз съм водачката.
— Не — отсече Петра. — Всичко стана по моя вина.
— Какво?
— Ти беше заета да ни пазиш от оня огнен злодей. А аз можех да го спася. Пръчката ми беше в ръцете. Но се паникьосах, не си мръднах и пръста. И ето че сега той е мъртъв. Заради мен.
Тя приседна на земята и раменете й се разтресоха в ридания. Делф ни хвърли притеснен поглед, но аз му дадох знак да стои настрана. После седнах до нея, мъчейки се да се сетя за нещо, каквото и да е, за да я успокоя.