Никога не бях изпитвала подобна угнетеност. Не можех да мисля, не можех дори да дишам. В ума ми се въртяха единствено думите на дядо ми — че всичко е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно. По изражението на Делф се познаваше, че разбира точно как се чувствам. За съжаление, колкото и да искаше, нямаше начин да ми помогне.
Въпреки цялата си покруса неволно се усмихнах, когато Хари Две ме близна по ръката. Погалих го, но той ме близна още веднъж. После леко захапа пръстена ми със зъби. Накрая седна и излая веднъж.
— Тихо, тихо — смъмри го Делф, но аз вдигнах ръка.
— Чакай, той се опитва да ми каже нещо.
Погледнах към стената, а после към пръстена.
Заминавайки, дядо ми по някаква причина го беше оставил.
Джаспър от своя страна ми бе обяснил, че куките представляват нашата Света Троица, нашата мантра. Че са могъщ символ, може би по-могъщ, отколкото подозирах.
Пръстенът бе способен да ме прави невидима. Дали не притежаваше и други качества?
Направих няколко колебливи стъпки, после продължих напред, докато не стигнах стената. Протегнах ръка и я докоснах със знака, прясно жигосан върху кожата ми.
Затаих дъх. Нищо не се случи.
Обърнах се през рамо и видях, че Петра и Делф ме гледат така, сякаш съм побъркана.
Тогава опитах друго. Докоснах стената с пръстена.
Този път дори нямах време да затая дъх.
Тя моментално поддаде под натиска ми. Започна да трепти и пулсира, сякаш се бе втечнила.
И после пред мен се появи тясна цепнатина. Промуших пръсти в нея и дръпнах рязко встрани. Тя се раздели така, сякаш отварях чифт завеси. Без да се замисля, минах през пролуката и се озовах от другата страна.
Миг по-късно Делф, Петра и Хари Две ме последваха.
Преди да разберем какво става, стената се затвори отново зад гърбовете ни.
— Да пукна дано! — прошепна Делф.
Коленичих и прегърнах кучето си, заравяйки лице в чудесната му мека козина.
— Ти си великолепен, Хари Две — прошепнах в единственото му здраво ухо. — Абсолютно великолепен!
Огледахме се добре наоколо. Бяхме обкръжени от обикновен, скучен пейзаж, все едно се намирахме в покрайнините на Горчилище. В него липсваше стаената, невидима заплаха, която постоянно се усещаше в Мочурището. И все пак тук вероятно се криеха опасности, по-сериозни дори от досегашните.
— Направихме го — промълвих, потресена от чудовищната значимост на момента. — Свободни сме от Мочурището. — Част от мен не можеше да повярва, че действително изговарям тези думи.
В лицата на спътниците ми се четяха щастие и облекчение, но също и неувереност и страх. Знаех, че те навярно присъстват и в собствените ми черти.
Инстинктивно пристъпихме един към друг и се прегърнахме. Телата ни се тресяха от емоцията на това, че най-сетне сме постигнали целта, господствала над мислите ни от толкова време насам, целта, коствала ни един безценен живот. Хари Две се примъкна до мен и отърка муцуна в бедрото ми, а аз го погалих по главата.
Разделихме се, но продължавахме да се гледаме един друг.
— Да, Вега Джейн — каза Делф. — Свободни сме от Мочурището благодарение на теб.
— Не, благодарение на всички нас — отвърнах. — И благодарение на Лакланд.
Петра кимна и ме дари с едва забележима усмивка.
— Изглежда малко като… Горчилище — отбеляза Делф. — Имам предвид не самото село, но местата около него.
— Вярно, но надали ще е същото — поклатих глава.
— Как така? — прошепна Делф.
Насочих пръчката към група далечни светлинки и произнесох:
— Кристиладо магнифика.
Пред нас начаса изникнаха къщи, чиито обитатели навярно спяха дълбоко в този късен час. Някои от постройките приличаха на уъгски, други — не. Улиците бяха павирани, но по малко по-различен начин. Чу се биене на часовник, мяукане на котка. И други, глухи звуци, чийто източник ми беше неизвестен.
Въпреки мирната и сънна обстановка можех да доловя във въздуха нещо съвсем не толкова невинно.
Помни, Вега, най-кошмарното място от всички е онова…
— Вега! — просъска Петра.
Но аз вече го бях чула.
Нещо приближаваше.
Някой приближаваше.
Потупах се по гърдите и Хари Две моментално скочи в ремъците. Пристегнах го и като замахнах с пръчката първо към Делф, а после към Петра, тихо изрекох:
— Ласадо.
Нишките от светлина се обвиха около талиите им и ги придърпаха към мен. Звуците вече се чуваха почти до нас и Делф, който бе грабнал торбите ни, трескаво прошепна: