Но ето че под мен се мярна смътен силует. Делф се носеше през ливадата. Подскочи на близо метър във въздуха и изпъна докрай дългите си ръце.
— Да! — изкрещях от радост.
Той успя да улови дребосъка и се претърколи заедно с него на тревата. После стана и го отнесе, уплашен, но невредим, на майка му.
Тя го сграбчи в обятията си и го разцелува, като ту го гълчеше, ту го утешаваше на непонятния им език.
— Да не си побъркана! — ревна насреща ми Торн, щом докоснахме земята. — За малко да ме убиеш. И за какво? Заради едно проклето екосче. Заслужаваш да те…
Тук обаче се наложи да млъкне, защото останалите ни бяха наобиколили. Майката, придружена от Люк, ме доближи. Двамата коленичиха пред мен и целунаха ръцете ми. После дойде ред и на почервенелия от смущение Делф.
С няколко грухтения тя накара и сина си да стори същото. Когато погледнах малкото му, още ненабръчкано лице, забелязах, че очите му са също така червени, както и на възрастните.
Той ме обгърна с ръчички и стисна така силно, че ме накара да се усмихна.
Колкото до Делф, той бе толкова висок, че малкият успя да прегърне само краката му.
Торн, който наблюдаваше всичко внимателно отстрани, рече с радушен тон:
— Добре, добре, всичко вече приключи. Успяхме да спасим палавника. — Последваха няколко кратки грухтения, при които той посочи първо мен, а после и себе си. Стори ми се, че екосите го изгледаха с известно недоверие, но когато го помолих да ми преведе какво е казал, ме увери, че ми е отдал пълната заслуга за случая.
— Ако това е вярно, ще си взема джабит за домашен любимец — промърмори под сурдинка Делф.
— Е, стига толкова летене за днес, Вега — рече Торн. — Не се съмнявам, че скоро ще му хвана цаката. И тогава няма да имам вече нужда от теб, а само от твоята верига. Или, по-точно, моята верига.
Той грабна Дестин от ръцете ми и с безцеремонно побутване ми даде знак да тръгна обратно към замаскираната яма, откъдето бяхме излезли.
Спуснахме се отново в мрачните катакомби под Мочурището и бяхме отведени в моята стая. Пред входа пак бяха поставени стражи, но не мина много време и майката на малкия екос влезе при нас, понесла голям дървен поднос. Люк стоеше зад нея. Тя постави подноса върху една каменна плоча и ни се усмихна.
Той бе отрупан с всевъзможни лакомства — курабии, месо, няколко твърдо сварени яйца, голям нарязан домат, хляб с хрупкава коричка, от който се вдигаше топла пара. Имаше също купичка с ядки и няколко парчета различни сирена, изпълващи помещението с пикантния си мирис. Напитките се свеждаха до кана с вода и още една, пълна с мляко.
Усмихнах се в отговор и опитах да изгрухтя, което я накара да се засмее. Тя протегна обраслите си с трева ръце и ме прегърна. Люк на свой ред стори същото. После двойката, със сълзи в зачервените си очи, се оттегли.
— Мътните да ме вземат дано — рече Делф, докато се настаняваше пред трапезата. — Май, без да щем, се сдобихме с нови приятели.
Седнах до него и налях от млякото в металните бокали. То бе студено и със свеж дъх. Бяхме толкова гладни, че дори не разговаряхме повече — само дъвчехме, гълтахме и надигахме чашите. Хари Две също поглъщаше щастливо своя дял направо от пода. Щом приключих с яденето, се облегнах на стената и взех да го почесвам разсеяно зад ушите. Делф най-сетне също се засити, избърса уста с длан и ме погледна.
— Е, Вега Джейн, какво се върти в главата ти?
Въздъхнах дълбоко, преди да му отвърна:
— Това, което се върти в главата ми, е, че трябва да се измъкнем оттук, преди добрият стар Торн да е решил, че вече не сме му нужни. Но първо трябва да узнаем повече за плановете му да нападне Горчилище. А и много ми се ще да разбера как е успял да се спусне от скалата.
— Защо толкова те вълнува това?
— Защото не обичам въпроси без отговор. Торн е зъл по душа. Видя как щеше да остави зверовете да разкъсат малкия екос.
— Предполагам, че кралските особи поначало не са много жалостиви — кимна Делф. — За разлика от Люк и неговата Женска. Това е някак успокояващо, нали?
— Кое по-точно? — вдигнах объркано вежди.
— Ами че разни същества, дето са обрасли с трева и говорят с грухтене помежду си, имат чувства, също като нас. Действа ми успокояващо, като си го помисля.
В главата на Делф явно се случваха повече неща, отколкото предполагах. Което пък действаше успокояващо на мен.