— Не може да е донесъл всичко това със себе си от Горчилище — казах.
— He — отвърна Люк. — Само част от свитъците, мастилото и някои от инструментите, които виждате. Всичко останало е наше дело, включително мебелите, които изработихме по негови проекти. Торн ни научи на много неща. И единственото, което поиска в замяна — довърши с примирен тон, — бе свободата ни.
Докато оглеждах мястото, погледът ми се спря върху нещо, окачено на верига, спускаща се от тавана в един от ъглите. Беше скелет. А до скелета, върху стената, бе опъната кожата на притежателя му. При вида им една от загадките, които ме вълнуваха, започна най-сетне да се прояснява.
— Това е адар — промълви Делф.
— Било е адар — поправих го аз. — Ето как Торн е успял да се спусне от скалата. С летене, точно както и ние.
— Доста едричък екземпляр. Най-големият, който съм виждал.
— Това, предполагам, е неговата… работилница? — обърнах се към Люк.
— Всъщност той я нарича лаборатория. Прекарва повечето си време тук, майстори разни неща, говори си сам, понякога дори се смее като умопобъркан.
— Мен ако питаш, си е точно такъв.
Вниманието ми бе привлечено от правоъгълните късове пергамент, окачени по стените. Това бяха карти на Горчилище — изключително подробни, до най-малкия детайл. В прецизността на изображенията и надписите прозираше един гениален, но също и болен ум. Побиваха ме тръпки, като си представех този луд Уъг приведен над тях, чертаещ с безкрайно старание, гонен от манията да унищожи своя някогашен Дом.
Защото картите имаха една-единствена цел — да послужат като база за нападение. Изписаните със ситен почерк бележки недвусмислено го доказваха. Имаше място, отбелязано като „пункт за приземяване“. Тук вероятно планираше да извърши кацания със своя аерокораб в потайна доба, докато всички жители спят. А после, когато цялата му армия се събере, да предприеме изненадваща атака.
Имаше стрелки, сочещи към Комините, Катедралата и сградата на Съвета, с обозначения като „първа цел“, „да се използва за затворници“ и други подобни. С ужас видях надписи „да се унищожи“, поставени върху Приюта и Болницата. Отначало се зачудих защо, но после ми хрумна, че по време на война страната, която не може да се грижи за своите болни и ранени, по-лесно ще капитулира.
Обърнах се към Делф, който надничаше намръщено през рамото ми.
— Безумец, Вега Джейн, просто един безумец, който иска да убива. Трябва да го спрем.
— А сега може ли да отидем при аерокораба? — попитах Люк.
Той кимна и бързо ни поведе през плетеница от коридори, докато съвсем изгубих чувство за посока.
— Знам къде сме — прошепна Делф, който явно се ориентираше по-добре от мен. — Ей-сега ще свием наляво.
Така и стана. Люк и Сира спряха, обърнаха се наляво и минаха през поредния проход в стената. Насред празната зала корабът се извисяваше над нас като чудовищен звяр, готов да напада и убива. Когато приближихме, видях в дървения корпус поредица от отвърстия.
— За какво служат? — попитах Люк.
— Оттук се управлява — отвърна той. — С помощта на ето тези неща — и посочи към купчина дълги весла с плоски, правоъгълни краища, акуратно наредени покрай една от стените.
След това ни показа устройството, пълнещо гигантския балон с нагорещен въздух, както и клапите, през които той се изпускаше, ако искаш да се приземиш.
— Ясно — кимнах аз. — А каква е причината за зачервените ви очи?
— От бъркането на барута е. Съставките влизат в тях и ги дразнят.
— Но Кори е още малък, а неговите също са зачервени…
— Мислиш ли, че Торн го е грижа на каква възраст си, Вега? Всички са длъжни да работят.
Кръвта ми още кипеше от това откритие, когато излязохме обратно в коридора. Видях, че Люк поставя една от едрите си длани върху дръжката на мортата, затъкната в кожения му колан.
— Гръбовете? — попитах изчаквателно.
— Да, гръбовете — кимна мрачно той и се обърна към Сира. — Виж, ти най-добре се прибирай. Кори може да се зачуди къде си.
Тя го изгледа обезпокоено.
— Люк, помисли какво правиш. Ами ако Торн разбере?
— Просто върви, Сира. Хайде, тръгвай — добави строго.
Тя ни хвърли последен, неприязнен поглед и бързо се изгуби в тунела.
— Добре, последвайте ме — рече твърдо Люк, но в очите му се долавяше боязън. Не смятах, че е заради гръбовете, а по-скоро заради краля. По изражението на Делф разбирах, че и той мисли същото.