Люк можеше да плати с живота си, задето ни е помогнал. Но аз не виждах друг начин да излезем от положението. А вече имах план. Или поне част от него.
Делф очакваше от мен да поема инициативата. По дяволите, аз самата го очаквах от себе си.
Оставаше само да се надявам, че тази инициатива няма да донесе гибелта ни.
ОСТО
Гръбски неволи
Можех ясно да доловя ударите на сърцето си, докато вървяхме по безкрайния тъмен тунел. Изминахме дълго разстояние, близо километър, и по всичко личеше, че навлизаме в територия, чужда за поданиците на Кралството на катафилите. Водачът ни вървеше с бавни, премерени крачки, озъртайки се постоянно на всички страни.
— Люк — обади се тихо Делф. — Гръбовете нападат ли други същества?
— Не. Не и без повод.
— Тогава нека не им даваме повод — изгледах приятеля си аз.
След минута Люк забави ход и спря, както ми се стори, пред участък гладка стена. Вече си мислех, че просто е объркал пътя, когато чух нещо. Предполагам, че всички го чухме. И го усетихме.
Глухо боботене, съпроводено от треперене на земята под нозете ни. После от тавана се посипаха камъни и прах. Закашлях се и понечих да побягна назад, но усетих върху лакътя си ръка, удържаща ме на място.
— Всичко е наред — каза Люк. — Те просто така се придвижват. Явно са ни чули да приближаваме.
В следващия момент стената пред нас се срина и се отвори дупка. В дупката имаше лице, което я изпълваше цялата. Чифт мътни жълти очи се взираха в мен. Когато устата се отвори, видях огромни остри зъби, по-смъртоносни от всеки кинжал.
Люк доближи съществото и изрече няколко думи на непонятен език, звучащ като смесица от съскания и грухтения.
— Не се притеснявайте — обърна се после към нас. — Те знаят, че Торн не ни придружава.
— А защо тогава си извадил мортата от колана си? — попитах.
— Нямаше как да съм сигурен. Малко предпазливост не пречи, ако си имаш работа с едри и непредсказуеми същества като гръбовете. Онова там сигурно тежи повече от тон.
— А защо ни гледа така?
— Ами защото приличате на Торн. Искам да кажа, че и вие сте Уъгове като него.
— Ще му обясниш ли, че макар да сме Уъгове, нямаме нищо общо с Торн?
— Вече го направих. Поради тази причина още не се е опитало да ви убие.
Стомахът ми се сви и неволно отстъпих крачка-две назад.
— Можехте да се запознаете, но няма да успеете да произнесете името му, камо ли да го запомните. Затова нека просто го наричаме Гръб.
— Здравейте, господин Гръб — каза с уважение Делф.
— Всъщност това е женски екземпляр — поправи го Люк. — Познава се по очите. Техните са жълти, а на мъжките — сини. Не знам защо, просто е така.
Люк протегна ръка и поглади звяра по главата. В отговор се разнесе звук, който ми се стори познат. Трябваше ми секунда, докато се сетя, че наподобява котешко мъркане, но стократно усилено.
— Мирни създания са. Копаят си тунелите и никого не закачат. Ядат скалата по-бързо и от цяла бригада гноми с техните нокти.
— Ядат скала? — повтори невярващо Делф.
Междувременно Хари Две се доближи до гръба и го подуши. Гледката на моето куче в такава близост до страховитите зъби ме притесни и тъкмо се канех да го повикам, когато то близна създанието. Преди да успея да помръдна, от грамадната паст се подаде дълъг, хлъзгав език и също го близна в отговор. Аз се престраших и вдигнах полека ръка, като същевременно хвърлих въпросителен поглед към Люк.
— Давай, не бой се — насърчи ме той. — Гръбът знае, че сте добри Уъгове.
Погладих съществото по козината и Делф последва примера ми. Тя се оказа далеч по-мека и приятна на допир, отколкото предполагах — все едно докосвах стрък папур от онези, който растяха край езерото в Горчилище. Инак самата глава бе огромна по размер — поне два пъти по-голяма от главата на крет. Навярно доста скала отиваше за изхранването на такова туловище.
Докато Делф и аз галехме гръба, пръстите ни неволно се докоснаха. Аз го погледнах, той мен също и двамата едновременно се усмихнахме.
— Все едно че сме си у дома, в Горчилище — каза той. — Помниш ли?
— Тъкмо си мислех за папура, който беряхме — отвърнах, изчервявайки се леко.
— Тя май си пада по теб, Делф — обади се Люк.
— Какво? — сепна се Делф. — А, не, нищо подобно. А и какво ти влиза в работата дали Вега Джейн…
Така се притесних, че го прекъснах с думите:
— Люк навярно има предвид ей тази приятелка тук. — Усещах, че бузите ми пламтят.