Челюстта на Делф увисна и той се вторачи в мен за десетина секунди, през които лицето му смени толкова много изражения, че едва се сдържах да не прихна от смях.
— О, да, разбира се — рече накрая, като толкова се стараеше да звучи небрежно, че гласът му излезе като фалцет. — Впрочем — побърза да смени темата — защо те толкова мразят Торн?
— Ами имат си основателна причина. — Екосът потърка гъстата козина на създанието. — Кожата им, освен че е много здрава, има и друго свойство.
— Какво?
— Може да се разтяга. Да става толкова голяма, колкото пожелаеш. Затова и Торн ги убива.
— Убива ги? — възкликнах аз.
— Където свари. Поне доскоро го правеше.
— И защо са му притрябвали техните кожи? — попита Делф.
— Заради балона, разбира се.
— Балона на аерокораба? — съобразих с ужас. — Значи от това е направен?
Люк кимна.
— Кръвта им също влиза в употреба. Тя е гъста и лепкава и щом се смеси с няколко други съставки, се втвърдява като камък. С нея се уплътняват шевовете, за да не пропускат въздух.
Обърнах се да погледна гръба. Макар да знаех, че не разбира разговора ни, можех да усетя дълбоката скръб в неговите очи. В нейните очи.
Защо изобщо съществуваха Уъгове като Торн, чиято единствена грижа бе да преследват собствените си цели, без да дават пукната пара какво причиняват на другите? Прошепнах мисълта си на Делф и той отвърна сериозно:
— Това е добър урок за всички ни, Вега Джейн.
— Впрочем, вече от доста време не му се е удавало да улови гръб — намеси се Люк.
— Защо?
— Защото аз идвам и ги предупреждавам да се крият — рече тихо екосът и поклати тъжно глава. — Може да не са много привлекателни на вид, но под тази кожа се крие най-голямото сърце, което някога ще срещнете.
Видях как жълтите очи, надничащи от дупката, се навлажняват. Люк предугади следващия ми въпрос и отговори, преди да съм го задала:
— Гръбовете имат напълно различни сетива от нашите. Умеят да разбират какво чувстваме. Не знам дали се дължи на миризмата, която излъчваме, или на нещо друго, но го правят. В момента тя знае, че сме тъжни, затова също се натъжава. По този начин ни показва, че… в общи линии, че сме добри същества, а не лоши.
Никога досега не ме бяха наричали „същество“, но нали в крайна сметка и Уъговете бяха просто живи твари, както всички останали.
Погладих гръба по муцуната и прошепнах с усмивка:
— Ти си много красива.
Мъркащият звук отново изпълни прохода и макар да не бях сигурна, ми се стори, че зъбатата паст ми се усмихва в отговор.
— Ето, сега усеща щастие — поясни Люк.
— Торн спомена, че многократно са се опитвали да го убият — казах. — Как по-точно?
— Те могат да прокопават тунели през всичко. Никога не знаеш къде ще се появят. Единственото, което ги издава, е звукът.
— Предполагам, че той, какъвто е хитър, е взел предпазни мерки?
— О, да. Тунелите се патрулират, а по стените е сложил специални устройства, засичащи и най-леките вибрации. Те го предупреждават отрано за приближаването им. Спалнята му пък е обкована с желязо. Гръбовете са способни да прегризат и него, но им отнеме известно време. Достатъчно, за да успее той да се измъкне. И все пак, на няколко пъти едва не го докопаха. — Той сведе смутено очи. — Ще рече, че имат доста повече кураж от нас.
— Но ти ги предупреждаваш, щом Торн тръгне да ги лови — изтъкна Делф. — За това също се иска кураж.
— Не е същото. Съвсем не е същото.
— Боиш се заради Сира и Кори, нали? — вметнах аз. — Да не би да ги нарани, ако се обърнеш срещу него. Затова тя толкова се притесняваше, че се упътваш към тези места.
Люк бавно кимна.
— Някои от екосите са му предани до смърт. Поставят интереса му над собствената си плът и кръв. Мисля, че е сторил нещо с мозъците им, макар да няма как да го докажа.
В главата ми се въртеше рояк от мисли, които се мъчех да подредя.
— Колко време отне на Торн да построи кораба? — попитах.
— Десет сесии, ако не и повече. Искаше се много работа.
— Десет сесии — повторих и после се усмихнах. Това беше добре. — И ако не може да хваща повече гръбове, няма как да построи нов, нали?
— Какво си си наумила, Вега Джейн? — прошепна в ухото ми Делф.
— Да избягам от това място и да направя така, че той никога да не нападне Горчилище — отвърнах така, сякаш бе очевидно.
— Няма да е толкоз просто, Вега. Ами екосите, гномите? И тези същества тук? — Той поглади муцуната на гръба.
— Какво за тях?
— Нали чу Люк. Торн има шпиони, които са му верни до гроб. Ако избягаме и провалим плановете му, на кого мислиш, че ще си отмъсти? Какво ще се случи с Люк, със Сира, с малкия Кори?