— Страхотно, Делф! — рекох саркастично. — Чудя се как не ми дойде наум по-рано.
— Говоря сериозно. Имам предвид, чрез отвличане на вниманието.
Това събуди моето любопитство.
— И как по-точно?
— Той се бои от гръбовете, нали?
— Естествено, нали искат да го убият. Е, и?
— Значи върху това ще изградим тактиката си.
— Да не би да имаш отряд гръбове под свое командване?
Вместо отговор той отиде до наметката ми, която висеше окачена на стената. Бръкна в джоба й, нахлузи ръкавицата, после извади Мълнията и я увеличи до пълния й размер.
— Ето с това — рече — ще се престоря на нещо, което не съм.
— На гръб — усмихнах се аз, най-сетне схванала замисъла му.
Половин час по-късно двамата надничахме иззад ъгъла на коридора, водещ към спалнята на краля.
— Люк и неговите екоси са готови — прошепнах аз.
— Тогава най-добре ти също заеми позиция.
Притичах по коридора и се вмъкнах в една ниша в стената. Тя щеше да ме скрие от погледите, щом всичко започнеше. Подадох глава и кимнах на Делф, после се дръпнах обратно в дъното на укритието.
Видях Мълнията да прелита покрай мен, порейки въздуха с такава сила, че факлите подир нея гаснеха. Последва чудовищен удар и вратата бе избита от мястото си. В почти пълния мрак копието изви и се върна отново в ръката на Делф.
Разнесоха се викове и тропот на крака. Люк бе свършил добре своята част от задачата. Надлъж и шир по коридорите екосите крещяха, че гръбовете нападат.
След минута над гласовете им се извиси друг, силен и властен! Беше Торн, раздаващ заповеди. Стаих се колкото се може по-назад в нишата. Почти можех да го докосна с ръка, когато претича по нощница, разчорлен и запъхтян, с късоцевна морта в едната ръка и потрепваща свещ в другата. Около кръста му бе вързана Дестин.
Веднага щом пътят се освободи, излязох и се втурнах към стаята. Не знаех с колко време разполагам, но надали щеше да е дълго.
Запалих свещта, която носех със себе си, и видях оскъдна мебелировка — легло, нощно шкафче и стар гардероб, поставен край едната стена. Завивките бяха разхвърлени, една от възглавниците се въргаляше на пода.
Надзърнах в тясното пространство под леглото — нищо. После повдигнах с усилие матрака, който се оказа доста тежък.
Да!
Върху преплетените въжета, които го поддържаха, лежеше книга.
Измъкнах я бързо и погледнах корицата.
Дневник на експериментите.
Отгърнах на първата страница. Акуратният почерк несъмнено принадлежеше на Торн — същият като онзи върху картите в неговата лаборатория. Прочетох един-два пасажа, но не успях да разбера нищо. Дневникът бе изписан до последния лист. Съмнявах се Торн да го вади всеки ден само за да го разглежда, тъй че вероятно нямаше скоро да забележи липсата му. С ясното съзнание за риска, който поемам, го пъхнах под наметката си и продължих нататък.
В нощното шкафче не открих нищо. Оставаше само гардеробът. Отворих вратите и бързо прерових висящите дрехи. Трескаво издърпах и чекмеджетата, но те също не съдържаха нищо интересно.
И тогава пръстите ми напипаха кутията, скътана в самото дъно на гардероба. Изработена от дърво и покрита с непонятни резбовани изображения. Отворих я и ахнах. Вътре бе пръстенът на дядо ми, както и Целебният камък. Първият ми импулс бе просто да ги взема, но Торн положително щеше да се усети. За разлика от книгата тези предмети бяха още нови за него и му се намираха подръка. От друга страна, надали щях да имам друг шанс да си ги върна. Изборът бе мъчителен, но накрая реших да ги оставя и продължих да ровя из съдържанието на кутията.
Попаднах на снимка, изобразяваща трима Уъгове. Единият явно бе самият Торн на младини. До него стоеше Женска, може би същата Мъргатройд, за която бе споменал Люк. Имаше и малко момиче, в чиито черти — най вече в очите и очертанията на брадичката — ми се стори, че съзирам нещо смътно познато.
Откъм тунелите отвън долетя изстрел. В техния безкраен лабиринт ехото правеше толкова странни номера, че бе невъзможно да се каже дали идва отблизо, или отдалеч. Втори, по-силен гръм ме накара да подскоча и да изтърва снимката. Изчаках, затаила дъх, но когато нищо не последва, се наведох и я взех. Тя бе паднала с обратната страна нагоре, върху която личеше надпис. Доближих свещта и го прочетох.
Торн, Мъргатройд и…
Дъхът секна в гърлото ми. Моригон.
Торн беше баща на Моригон. А Мъргатройд бе нейната майка. Приликата помежду им бе очевидна, а когато погледнах изображението отново, сама се учудих как веднага не съм познала Моригон като дете.