Тя ми бе казала, че баща й е преживял Случка, когато е била на шест години. Докато търсел определен вид гъби, на самия край на Мочурището.
Излизаше, че това не е вярно. Той бе сторил някакво престъпление и за да избегне разплата, сам бе избягал от селото.
Но къде тогава беше Мъргатройд? Моригон никога не бе отваряла дума за нея.
Едва сега си дадох сметка, че Юлиус Домитар я е споменавал пред мен, макар и не по име. Беше ми казвал, че работата на Моригон е да се грижи за Горчилище и за всички Уъгове в него. Че това често се предавало от родители на деца и че майката на Моригон го е вършила преди нея.
Значи Мъргатройд е била закрилница на селото преди дъщеря си. Каква ли участ я бе сполетяла? Трябваше да разбера.
Виковете и тропотът на нозе приближаваха и аз знаех, че времето ми изтича. В кутията оставаше още един предмет, който исках да разгледам. Навит къс пергамент.
Оказа се писмо, адресирано до Торн. Макар да личеше, че е много старо, цветът на мастилото върху равно изписаните редове все още бе наситен и кристално ясен. Очите ми бързо пробягаха през тях и когато стигнаха подписа накрая, ми се стори, че сърцето ми ще спре. Толкова много неща започваха да си идват по местата. Тогава чух зад гърба си гласа на Торн и погледнах през рамо. Той почти бе достигнал вратата на спалнята.
Което означаваше, че съм в капан.
DECEM
Нищо от нещо
Озърнах се трескаво наоколо. Пространството под леглото бе високо по-малко от педя. Нощното шкафче бе твърде малко, за да ме скрие. Оставаше ми само една възможност. Угасих свещта, скочих в гардероба и затворих вратите след себе си. Докато се мъчех да се свия зад окачените там дрехи, чух Торн да влиза в стаята.
Отначало не смеех да помръдна. Кутията беше още в ръката ми и когато понечих да я оставя, нещо вътре се помести, издавайки лек звук. Затаих дъх в мрака, но мина близо минута, без нищо да се случи. Предположих, че пръстенът се е плъзнал по дъното й. Бавно повдигнах капака, напипах го и го надянах на пръста си. После зачаках.
Чух Торн да мърмори край разбитата врата. Това ми се стори нормално — трудно можеше да се очаква един параноичен Уъг просто да легне и да заспи отново незащитен, особено след подобна атака. Скоро се чу нарастваща суматоха, съпроводена от пъшкане и грухтения — група екоси явно се бе присъединила към своя крал. С глух тропот и звънтене нещо тежко бе поставено на мястото му. Не след дълго се разнесоха отдалечаващи се стъпки и настъпи тишина.
В тясното пространство на гардероба, започнах да обмислям какво да правя оттук насетне. Отговорът бе само един — трябваше да изчакам Торн да заспи дълбоко и тогава да изляза.
Мърморенето обаче продължаваше и аз започнах да се чудя какво по дяволите прави. Открих, че ако се наведа напред, мога да виждам през пролуката между двете врати. Сега факлите по стените бяха запалени и стаята бе добре осветена. Щом го сторих, всичките ми надежди рухнаха.
Торн бе накарал екосите да изправят вратата обратно в скалния отвор на входа. Макар тя вече да не прилягаше добре, отстрани не оставаше достатъчно място, за да се промуша. Трябваше или да чакам докато той излезе на сутринта, или щом заспи, да я побутна, с риск да я съборя.
И тогава изведнъж възникна много по-сериозен проблем.
Торн се запъти право към гардероба.
С ужас видях пред пролуката, че нощницата му е изцапана, и той навярно ще си търси друга.
Свих се колкото може по-навътре, макар да знаех, че е безполезно. От напрежение въртях нервно дядовия си пръстен, нахлузен на палеца ми. Вратите се разтвориха и аз стиснах клепачи в очакване на удара.
Такъв обаче не последва. Бавно отворих очи. Торн се взираше право в мен от две педи разстояние, но изобщо не реагираше, сякаш не съществувах. Извади си чиста нощница и захлопна пак гардероба. Секунди по-късно го чух да ляга в скърцащия креват. Стоях премаляла, мъчейки се да осъзная случилото се.
Ако Торн можеше да вижда достатъчно добре дрехите и леглото си, как така не бе забелязал мен? Прокарах длан по бедрото си. То си беше все същото, от плът и кръв. Тогава докоснах пръстена. Въртейки го, неволно го бях обърнала така, че странният символ с трите куки сочеше навътре.
Бях го носила и преди, без да се случи нищо необичайно. Но не и обърнат по този начин. Дали случайно нямаше свойството да ме прави невидима? Мисълта изглеждаше невъзможна, но не намирах друго обяснение.
Ако бе така, можех ли с негова помощ да се измъкна от клопката? Пак трябваше да отместя вратата и Торн щеше да усети, че там има някой, но другият вариант бе да чакам до сутринта. Реших да рискувам.