Надзърнах отново в стаята. Той беше в леглото си, а върху нощното шкафче гореше една-единствена свещ, осветявайки само частично помещението. Изчаках още двайсетина минути. Дишането му стана по-дълбоко и равномерно, а накрая измежду устните му се разнесе тихо хъркане. Стиснах зъби, преброих до десет и полека открехнах гардероба. Пантите му издадоха скърцане, което ми се стори пронизително като ловния писък на гарм.
Замръзнах в очакване кралят да скочи в почуда, задето мебелите му се отварят сами, но той дори не помръдна. Оставих резбованата кутия на мястото й, прекосих на пръсти пода и се изправих пред масивната входна врата. Помъчих се да провра глава между нея и стената, но без успех. Точно в средата й, където бе попаднал ударът на Мълнията, зееше обгорена дупка, но и тя бе прекалено тясна, за да мина.
Пъхнах пръсти в процепа отстрани и задърпах, но вратата не се помръдна. Щеше да е по-лесно, ако Дестин беше у мен. Тя ми придаваше изключителна сила, но сега бе омотана около кръста на Торн, а сериозно се съмнявах да успея да я измъкна оттам, без да го събудя. Едва не заплаках от безпомощност, когато откъм коридора долетя шепот:
— Там ли си, Вега Джейн?
Беше Делф.
— Да, тук съм — отвърнах тихо през дупката. — Той спи, но не мога да изляза.
— Отстъпи назад.
— Какво смяташ да правиш?
— Същото като преди.
Копието събори вратата с гръм и трясък и аз изскочих в коридора толкова бързо, че успях да го видя как се завръща в облечената с ръкавица ръка на Делф. После и двамата хукнахме колкото ни държат нозете. И толкова по-добре, защото секунди по-късно зад гърба ни затрещяха изстрели. Обърнах се през рамо и видях Торн застанал на прага, с по една късоцевна морта във всяка ръка. Аз може и да бях невидима, но не бях безсмъртна. Един куршум писна край ухото ми, друг се сплеска в стената и откърти парче скала, което одраска рамото ми. Спряхме едва щом се озовахме в собствената си стая. Делф се приведе, опрял длани върху коленете си, а мощните му гърди се издуваха като ковашки мехове.
Мълнията, в пълния си размер, лежеше до него. В бързината той бе забравил да я прибере, а Торн можеше да се появи всеки момент. Грабнах ръкавицата от ръката му, вдигнах златистото копие от пода и го смалих отново колкото молив.
Делф подскочи почти до тавана. Едва тогава осъзнах, че не забелязва присъствието ми. Бе видял само как някой му смъква ръкавицата, а Мълнията увисва във въздуха.
Завъртях пръстена в нормалното му положение и той се вторачи в мен така, сякаш бе зърнал адар да пърха из стаята.
— Как… как… как… — бедният не можеше дори да довърши изречението. Ченето му трепереше твърде силно.
— От пръстена е — вдигнах го пред лицето му аз.
— Но как може проклетото нещо да направи да изчезнеш?
Завъртях го и пак станах невидима. Познах по това, че приятелят ми взе да се озърта безпомощно, за да види къде съм се дянала. Побързах да прекратя терзанията му и се появих отново.
— Не знам как се получава, Делф, но определено се радвам, че го прави. Иначе тази вечер щях да съм мъртва. — Това ме накара да си спомня какво бях открила. — Да знаеш само колко неща имам да ти разправям!
Първо му разказах за снимката.
Той се почеса умислено по брадичката и каза:
— Значи смяташ, че Торн е баща на Моригон?
— Сигурна съм. А Мъргатройд е майка й. Била е майка й. Вече е мъртва.
— Това пък откъде го разбра?
— От второто нещо, което открих. Беше писмо. От Върджил до Торн.
— И какво пише вътре?
— Дядо ми обвинява Торн, че е погубил Мъргатройд с отровни гъби. Заплашва го с екзекуция заради това престъпление. Споменава също и Моригон. Казва, че Торн я е лишил от майка. Ето защо е трябвало да бяга от Горчилище.
— Да пукна дано! — изпъшка Делф. — Тоя Уъг явно просто обича да убива.
Седнах до него върху нара.
— Мъргатройд е била същата като Моригон. Закрилница на Горчилище. Обзалагам се, че Торн се е дразнел и й е завиждал за това. Обзалагам се още, че е бил наясно и с другите й способности.
— Имаш предвид разните там магични номера?
— Именно. Чудя се дали Моригон знае какво действително се е случило с майка й?
— Чак ми става жал за нея, като си помисля.
Досега не ми беше минавало през ум, че някой може да съжалява Моригон. Но ако Торн действително беше убил майка й? Как ли се живее с такова бреме на съвестта?
Бях учудена, че той още не се е появил да ни нагледа, но вероятно бе зает да преследва гръбове из тунелите. Това поне щеше да ни даде малко време за отдих.