Докато вървяхме към ливадата, той ме улови за лакътя.
— Да не си паднала някъде?
Проследих погледа му и видях върху ръкава си петно от кръв там, където ме бе ударило острото късче скала, откъртено от неговия куршум.
— Не, просто се закачих в един остър ръб.
Той изсумтя презрително и вдигна очи към небето, където бързо се събираха мрачни облаци.
— Изглежда, наближава буря. Най-добре да не губим време.
Понечих да го пристегна с ремъците както обикновено, но той поклати глава.
— Не, скъпа. Този път ролите са разменени. Аз ще нося теб.
Нямах друг избор, затова се подчиних и с един скок двамата се устремихме нагоре.
Вятърът бе доста силен и непрестанно ни подмяташе, а скоро към това се добавиха и едри, студени капки дъжд, които наквасиха дрехите ни. Бях доволна, че поне нося очилата си. Скоро хоризонтът пред нас се разцепи от ярка светкавица, а последвалият гръм едва не пукна тъпанчетата ни. Усетих над себе си как Торн се напряга. Очевидно малко дъждец го плашеше.
— Всичко наред ли е, о, велики кралю? — попитах подигравателно.
Той не отговори, а вместо това започна да прави някакви гърчещи се движения. Отначало не разбрах какво става, но скоро усетих, че ремъците се разхлабват. А тъй като бяха единственото нещо, удържащо ме във въздуха, това представляваше известен проблем. Проблем, който реших, като се извърнах и сграбчих здраво веригата с ръка.
Балансът се наруши и ние начаса се понесохме стремглаво надолу.
— Пусни я! — ревна той, като се мъчеше да ме ритне.
— Никакъв шанс — викнах в отговор.
Продължихме да се мятаме и да правим всевъзможни лупинги, винтове и виражи в навъсените небеса.
Ударите му се сипеха един подир друг, а аз се бранех и ги парирах, докато най-сетне не ми омръзна. Замахнах с юмрук и го забих право в лицето му. Кръвта рукна като чешма и ни опръска и двамата.
— Счупи ми проклетия нос! — изгледа ме потресено той.
— И това ти е малко — отвърнах и го цапардосах по едното око, а после за капак добавих и ритник в корема. Вярно, че бях Женска, но следва да се отбележи, че по сила не отстъпвах на почти никой Мъжки, най-малко на този дъртак.
Той се вкопчи в пръстите ми, с които се бях уловила за веригата, и започна един по един да ги разтваря. Когато стигна до третия, реших да сменя тактиката. Обвих крака около кръста му, така че двете ми ръце останаха свободни. И аз ги използвах подобаващо.
Започнах да млатя Торн по всяка част от тялото, която можех да достигна. Цялата омраза, ненавист, отвращение и чиста ярост, които бях трупала към него от толкова дни насам, най-сетне се отприщиха. Исках да го нараня за всяка гадост, която ни беше причинил. За всеки екос и гном, който бе нарязал. За всеки гръб, който бе одрал. За убийството на Мъргатройд. И просто затова, че беше най-злата и проклета гадина, която бях имала злощастието да срещна в живота си.
След около дузина удари смятах, че вече съм го зашеметила, но той се оказа по-държелив, отколкото предполагах. Дори не успях да видя навреме неговия юмрук, който се заби в ченето ми със сила, от която ми се стори, че всичките ми зъби се разклатиха. Торн беше стар, но едър и як. Главата ми отново се разтресе и усетих как половината ми лице отича. Пред очите ми заиграха тъмни кръгове. Явно решил да ме довърши, той замахна отново, но аз блокирах удара му с лакът, от което пареща болка ме прониза чак до рамото. После, държейки единия си крак обвит около кръста му, освободих другия и забих коляно в мястото, което всеки мъж пази най-старателно. Той простена и отведнъж омекна.
— О, не! — извиках.
Макар да бях спечелила двубоя, състоянието на противника ми никак не допринасяше за успеха на съвместния ни полет. Извих глава назад и единственото, което видях, бе маса от дървета, носеща се насреща ни с главоломна скорост.
Торн явно също ги забеляза, защото тръсна глава и изфъфли през разбитите си зъби:
— Ще ни убиеш и двамата!
— А ти искаше да убиеш мен — извиках в отговор.
Улових Дестин с две ръце и със сетно усилие го извъртях така, че да се озова отгоре му. Приличах на ездач на пощръклял слеп, теглещ отчаяно юздите. Изпънах рамене назад, вирнах брадичка и ето че сантиметър по сантиметър започнахме да възвръщаме хоризонталното си положение. Когато накрая прелетяхме над дърветата, подметките ми закачиха най-горните им клони.
Поредната светкавица удари толкова близо до нас, че насмалко не ме събори от Торн. Той се възползва от възможността, сграбчи ме за косата и ме откъсна от себе си. После просто ме пусна, обаче аз нямах нищо против, защото, докато ме скубеше, без да усети, бях откачила Дестин от кръста му.