Сега я препасах и обърнах глава тъкмо навреме, за да го видя как пада като камък надолу. Всемогъщият крал пищеше като уплашено бебе Уъг.
— Помогни ми, Вега! — се носеше от гърлото му.
Една част от мен не искаше да си мръдне и пръста, за да го спаси. Но друга част не можеше просто така да остави едно живо същество да загине. Предполагам, че в това се състоеше и цялата разлика между такива като него и такива като мен. Още повече че бързата и безболезнена смърт нямаше да бъде достатъчно справедливо наказание за всичките му злодеяния.
Насочих глава и ръце надолу и се стрелнах със скоростта на гюле, изстреляно от някой от неговите топове. Сграбчих го на свой ред за косата, за да видя как ще му се хареса. Приземихме се достатъчно меко, за да се отъркаляме, без да си счупим някой крайник.
В следващия миг видях пред лицето си зеещото дуло на неговата морта.
Торн беше в окаяно състояние. Лицето му представляваше кървава пихтия, а бях сигурна, че за капак съм му пукнала и едно-две ребра.
— Току-що ти спасих живота — процедих.
— А аз сега ще взема твоя — отвърна той с напълно налудничаво изражение.
Докато успее да го изрече, вече лежеше ничком на земята, а оръжието му бе отхвръкнало встрани. Погледнах Хари Две, който се бе метнал на гърба му и тъкмо впиваше зъби в левия му бут. Кралят нададе кратък писък, но аз го прекъснах с един ритник в главата с калния си ботуш. После смъкнах сбруята от него и я надянах на себе си.
— Хайде, скачай — викнах на кучето. — Бързо.
То се метна на гърдите ми, аз го пристегнах с ремъците и двамата се извисихме като стрела в дъжда. Полетях в посоката, където знаех, че се намира Делф, и не след дълго го видях да тича презглава по полето, с цял отряд екоси по петите. Съдейки по пукота на мортите им, това бяха верните на краля стражи. Насочих се право към него и в последния възможен момент го улових за протегнатата ръка. Веднъж откъснали се от преследвачите, се устремихме към замаскирания вход на подземието с цялата възможна скорост, на която бе способна Дестин. Разполагахме само с броени минути, за да приведем в изпълнение плана си.
Когато се спуснахме на дъното на ямата, там ни очакваше единствено Люк. Това не беше случайност. Делф предварително се бе уговорил с главния екос той да отпрати своите подчинени. Освободих Хари Две от ремъците и сграбчих Люк за ръката.
— Аерокорабът!
След като взехме торбите си от своята стая, затичахме подир него по коридорите, но на минаване покрай залата с черепите аз се спрях.
— Чакайте малко.
Сложих ръкавицата, уголемих Мълнията до пълния й размер и се прицелих.
— Запуши си ушите — каза Делф на Люк и го дръпна назад.
Копието се изви и премина като вихър покрай покритата със зловещи ниши стена. Последва разтърсваща експлозия и масата от черепи се срина с грохот върху каменния под. Когато прахта се уталожи, не бе останал нито един чифт зеещи очни кухини, които да се пулят насреща ни.
— Да живее кралят! — викнах, без да се обръщам към никого конкретно.
Няколко минути по-късно достигнахме масивната врата, зад която бе скрит корабът, и Люк я отключи.
— Аз ще взема греблата — каза Делф.
Но някакъв звук зад нас накара всички ни да се обърнем. На входа стояха Сира и малкият Кори.
— Торн се завръща — промълви задъхано Сира. — Никога не съм го виждала толкова гневен. — Тя замлъкна и устните й потрепериха. — И съдейки по онова, което чух, Люк, той знае, че ние сме го предали. Явно няма да преживеем днешния ден.
— Ще го преживеете, и още как — възразих твърдо и извадих книгата от торбата си. — Това е доказателството, от което се нуждаеш, Люк. Ако и то не вдигне народа ти срещу калпавия му крал, значи нищо няма да успее.
Люк взе книгата, отвори я, отгърна първите няколко страници и лицето му пребледня. Чертите му се изопнаха от ужас и отвращение, а сетне от ярост. Личеше си как куражът му се възвръща и го изпълва целия. Той захлопна кориците и ме погледна.
— Знаех, че Торн е луд, но никога не съм подозирал, че е такъв… злодей.
— Но не може да не сте забелязвали, че както екоси, така и гноми изчезват? — отбеляза Делф.
— Да, но той обвиняваше гръбовете. Сега разбирам, че това е бил начинът му да настрои нашите раси една срещу друга.
— Той е същинско чудовище, Люк — казах аз. — Не знам с какво още ни предстои да се сблъскаме в Мочурището, но се съмнявам, че ще е по-страшно от него. И какво смятате да направите по въпроса? — попитах директно, сочейки книгата.
— Какво ли? — Екосът сякаш растеше направо пред очите ни или може би по-скоро си възвръщаше вида, който е имал някога. — Ще си вземем животите обратно, ето какво. И ще се отървем от един крал, който никога не е бил достоен да царува дори над стръкче трева.