Грохотът на оръдието разтърси пещерата, вратата се разби на трески, а сандъците отхвърчаха встрани като перушинки.
Делф изкрещя.
Хари Две излая.
Аз се приведох.
Гюлето прелетя между палубата и долния край на балона.
Когато изправих глава, едва повярвах на добрия ни късмет.
Изстрелът не ни бе улучил изобщо, а вече почти бяхме минали през отвора, който щеше да ни отведе към външния свят. Но когато погледнах към Делф, разбрах, че съм сгрешила. Остро парче скала от отсрещната стена, разбито от снаряда, бе отхвръкнало и ранило дълбоко ръката му. Той се бе присвил, притискайки я към гърдите си, а ризата му бе изцапана с кръв.
Коленичих до него и извадих Целебния камък.
— Това пък как се озова у теб? — изпъшка той с разкривено от болка лице.
— Задигнах го от джоба на Торн, докато двамата се премятахме из небето.
Прокарах го над ръката на Делф и си помислих за хубави неща. Кръвта моментално спря, а раната се затвори и заздравя. После използвах Камъка и за собствените си охлузвания и синини, получени при двубоя с краля. Отдолу се чуха викове и аз надзърнах през борда.
Торн тресеше юмрук към нас, пръскайки слюнки от ярост. Аз обаче можах само да се усмихна при вида на подутото му, насинено лице и счупения изкривен нос.
В този момент забелязах движение вдясно от него. Беше Сийв, подал глава от дупката си, любопитен да види какво става. Преди да успея да го предупредя, Торн, който сякаш имаше очи и на гърба, се обърна и натисна спусъка на мортата си. Куршумът улучи гнома и той се срина мъртъв на земята.
— Ах ти, проклет убиец! — изкрещях на Торн.
— И вашият ред ще дойде! — ревна в отговор той.
После преминахме отвора и се озовахме над ширналото се Мочурище, където вятърът бързо ни поде. Течението обаче ни тласкаше обратно към отвесната скала, а това не бе желаната от мен посока.
— Делф! — извиках през поривите на бурята. — Хващай веслата!
Видях го как сяда на скамейката, улавя здраво дръжките и напряга мишци.
— Не в тази посока, в обратната!
— А, ясно. — Той смени положението си и продължи да гребе.
Аз самата застанах на руля и сторих всичко по силите си да направлявам кораба.
Час по час поглеждах надолу, за да проверя какво се случва на земята. И онова, което очаквах, не закъсня. Торн и неговата армия от екоси се изсипаха от ямата и се впуснаха подире ни.
— Добре, Делф, мисля, че можеш да спреш да гребеш.
— Настигат ли ни?
— Да, вече са почти под нас.
Той пусна веслата и се присъедини към мен край борда.
Мочурището междувременно се бе променило отново. Планините, реката, скалистият хълм — всички те си бяха сменили местата. Във въздуха се усещаше енергия, подобна на електричество. И по някаква причина ми се струваше, че не е от бурята.
Екосите заемаха позиция за стрелба, насочили дългите си морти право към нас. Торн също беше сред тях, вирнал доволно глава. Обърнах се към Делф и кимнах.
Той улови въжето, висящо до руля, и го дръпна, освобождавайки клапите на балона. Започнахме бързо да се снижаваме.
Пристегнах Хари Две към гърдите си с помощта на ремъците.
— Хвани се за мен, Делф. Време е.
Той сграбчи торбите ни с една ръка, а с другата се улови за моята. Отведох го до далечния край на палубата, извън полезрението на Торн и екосите.
— Ако случайно нещо се обърка… — каза той, гледайки ме в очите.
— Няма, всичко ще бъде наред.
— Знам, но все пак… — Той се наведе и ме целуна по бузата.
Разнесе се първият залп и куршумите улучиха балона, пробивайки го на множество места.
— Сега! — извиках и ритнах устройството, нагряващо въздуха. То се прекатури и огънят плъзна по дървения корпус.
Застанахме на ръба на парапета и скочихме. Дъските на палубата под нас се изпъстриха с дупки от втория залп.
Точно преди да докоснем земята, изпънах тяло и Дестин ни поде, понасяйки ни над ливадата. Горящият кораб се сгромоляса с трясък, а когато изгубилият форма балон докосна пламъците, се разнесе мощна експлозия, съпроводена със зарево от светлина и гейзер от черен дим.
Е, рекох си, дотук с плановете на Торн да нападне Горчилище. Дори да се изплъзнеше от гнева на Люк и останалите екоси, никога нямаше да успее да построи втори аерокораб.
Щом димът се поразнесе, Делф извика:
— Вега Джейн, виж!
Обърнах се и зърнах картина, която никога няма да забравя.
Стотици въоръжени екоси се носеха по посока на Торн и неговия далеч по-малък отряд. Предвождаше ги Люк, а във вдигнатата му ръка бе книгата — доказателството за злодействата на престъпния крал, изписано със собствената му ръка.