Погледнах Делф с широка усмивка на лице.
— Това май е краят на Кралството на катафилите.
— Отдавна му беше време — рече навъсено той.
Продължих да летя с максималната възможна скорост, но след около пет километра се уморих да мъкна със себе си Делф, Хари Две и торбите ни с провизии. Насочих ръце надолу и плавно се приземих. Известно време просто лежахме върху тревата, още невярващи, че сме се измъкнали живи и здрави.
— Е — проговори Делф накрая, — все пак успяхме, а? Като се имат предвид всички неща, които можеха да се объркат… — Той сведе очи. — Жалко само, че Сийв загина.
— Вярно — отвърнах. — Никога нямаше да се справим без него. Но той падна геройски, биейки се срещу Торн.
— Предполагам, че си права, Вега Джейн.
Хари Две изджафка и ние се сепнахме, но се оказа, че няма нищо тревожно. Кучето просто стоеше изплезило език, сякаш в знак на съгласие с мен.
— На кораба, преди да скочим, ти ме целуна ето тук — докоснах се по бузата.
— Ами аз просто… — заекна Делф.
Наведох се към него и го целунах точно по същото място.
— Благодаря ти.
— Че за какво? — опули се той.
— Просто затова, че си ти. Мисля, че си чудесен.
И тогава се случи неочакваното. Сякаш от нищото, отгоре ни се спусна черен, непрогледен облак. Чух Хари Две да лае, чух нечий стон. В следващата минута облакът бе изчезнал. А заедно с него и Делф.
DUODECIM
Шеймъс
— Делф? — извиках, скачайки на крака. — Делф!
Озърнах се трескаво наоколо. Той не се виждаше никъде. Просто… беше изчезнал. Облакът! Вдигнах очи към небето. Там нямаше нищо освен продължаващата буря. Затичах се във всички посоки, надзъртах зад всеки камък, могилка и храст. Хари Две ме следваше по петите. Продължих да викам името на приятеля си, докато не останах без дъх. Накрая се сринах върху размекнатата земя. Мислите ми препускаха в безпорядък. После, когато минутите отминаваха, а него все още го нямаше, започнах да плача. Плачът ми прерасна в горчиви, задавящи ридания.
Лежах просната в калта, а Хари Две се бе свил закрилнически до мен.
— Делф, Делф — продължавах да нареждам. — Върни се обратно, Делф, моля те.
Но той не се връщаше. Сякаш се беше разтворил във въздуха.
Бавно се надигнах и взех торбата си. Едва тогава забелязах, че торбата на Делф я няма. Но как така един обикновен облак… Това бе невъзможно.
Тогава се сетих за думите на Торн, че в Мочурището няма нищо невъзможно. Торн! Дали пък този проклетник…? Но ако е бил той, положително щеше да вземе и мен.
Съпровождана от кучето, бавно поех напред. Гледах надолу, съсредоточила цялото си внимание върху това да поставям пред себе си единия крак, после другия. Да блокирам в главата си всичко останало. А най-вече мисълта, че Делф не е до мен. Все още не проумявах какво се бе случило. Веднъж дори спрях и затворих очи с надеждата, че щом ги отворя отново, ще го зърна пред себе си, лицето му ще разцъфне в познатата простодушна усмивка и ще чуя обичайното „Как си, Вега Джейн?“.
Но нищо подобно не се случи.
Сред безкрайната пустош на Мочурището, аз бях просто една изгубена Женска на петнайсет сесии, на която й идеше да си изплаче очите по своя приятел.
Но се оказах неспособна дори и на това. Сълзите ми бяха пресъхнали.
Бурята продължаваше да вилнее с пълна сила и светкавиците и гръмотевиците следваха толкова начесто, че вече дори не им обръщах внимание. Но сред тъмните облаци над мен сякаш се появи нова сянка. Вдигнах глава и челюстта ми увисна.
Това бе огромно летящо същество, почти с размерите на инфиций. Но после то се снижи и видях, че всъщност е жар-птица. Оперението й преливаше в ослепителни цветове, които светеха като маяк дори сред мрака на бурята. Клюнът и дългите й извити нокти бяха ужасяващо остри. В книгата на Куентин се казваше, че жар-птицата може да бъде както съюзник, така и враг. В момента не можех да си позволя да узная кое от двете е.
— Бягай! — викнах на Хари Две.
Наоколо имаше само едно възможно укритие — малък отвор в скалистия рид пред нас. Втурнах се към него, като постоянно се озъртах през рамо за гигантската птица, но небето притъмня съвсем, а дъждът рукна с такава сила, че не можех да видя по-далеч от носа си.
Щом достигнахме рида, се спрях. Да вляза без предпазни мерки в тясно, тъмно място насред Мочурището, можеше да стане последната постъпка в живота ми. Запалих ветроупорния си фенер и след като нахлузих ръкавицата, сграбчих Мълнията и я увеличих до пълния й размер.