Преметнах торбата през рамо и предпазливо пристъпих в отвора, който се оказа устие на доста просторна пещера. Бях изминала двайсетина крачки, когато дочух странен звук, подобен на мърморене. Не приличаше на животински, нито пък можех да доловя мириса на някакъв звяр.
— Хей! — извиках. — Кой е там?
Звукът начаса спря, което не ми се стори добър знак. Стиснах по-здраво копието и продължих напред. Кучето вървеше плътно до коляното ми. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-висока и просторна ставаше пещерата.
— Има ли някой? — викнах отново.
Тъмен силует прекоси прохода пред нас и се шмугна в сенките от другата му страна.
Поставих фенера на пода и насочих Мълнията.
— Излез веднага или… ще те нараня — изрекох, при което гласът неловко ми изневери.
Сантиметър по сантиметър силуетът се измъкна от укритието си. Оказа се, че принадлежи на дребно човече, загърнато в наметка с качулка.
— Кой си ти? — попитах озадачено.
— Наричат ме Шеймъс — отвърна то на уъгски. — А ти коя си, миличка, а, коя си? — Очите му бяха предпазливо приковани в Мълнията, която още държах вдигната в ръката си.
— Аз съм Вега Джейн. А можеш ли да ми кажеш… какво си? — добавих.
Съществото смъкна качулката си.
— Аз съм хоб, ето какво съм.
Разбрах това още щом зърнах лицето му. Бях чела за хобовете в книгата на Куентин, където имаше и рисунка. Този тук стигаше малко над кръста ми, с набита фигура, широка челюст, сплеснат нос, близко разположени кафяви очи и уши, щръкнали като на кучето ми, само че по-дълги и месести и седефенорозови отвътре. Пръстите, с които бе свалил качулката, бяха криви и възлести, завършващи с остри нокти. Босите нозе, подаващи се изпод ръба на наметката, бяха големи и космати. Самата наметка имаше парцалив и мръсен вид. Впрочем лицето, ръцете и краката на собственика й също не бяха много по-чисти.
— Аз пък съм Уъгмортка — казах.
Той приближи към мен и осъзнавайки, че още държа копието, насочено към него, го сведох към земята.
— И защо искаш да нараняваш другите, а, миличка?
— Наранявам само онези, които ми причиняват зло.
— Че хобовете не причиняват зло никому.
Книгата на Куентин също казваше, че това са като цяло услужливи създания, стига да им даваш дребни подаръци от време на време. Зачудих се кое ли би представлявало подходящ подарък за него.
— Да, и аз така съм чувала. Твоя ли е тази пещера?
— Докато не продължа нанякъде, да.
— Навън има буря — отбелязах.
— Буря или не, пътят ме влече — отвърна уклончиво той.
— Значи живееш в Мочурището?
— Ще рече, в онова място навън?
— Да.
Той ме дари с крива усмивка, разкривайки неравни и гнили зъби.
— Че къде другаде да живея, миличка?
— Можеш да ме наричаш просто Вега.
— Мога, стига да искам, да. — Беседата ни определено не беше от най-смислените. — Значи казваш, че си Уъгмортка, миличка? И какво ще рече туй?
— Така се наричат жителите на Горчилище. Накратко, Уъгове. Това е село, а Мочурището го заобикаля отвсякъде.
Той кимна, но не бях сигурна, че изобщо разбира за какво говоря.
— Виж — продължих. — Аз имам приятел, Делф. Седяхме заедно недалеч оттук, когато изведнъж отгоре ни се спусна тъмен облак. Щом облакът се вдигна, него го нямаше. Можеш ли да ми помогнеш да го намеря? Трябва да го намеря. На всяка цена.
Вместо да отговори, хобът ми обърна гръб и се упъти към вътрешността на пещерата. Грабнах бързешком фенера и го последвах.
Стигнахме малка ниша в скалата, обзаведена с един-два сандъка, навито на руло одеяло, дървено ведро и две запалени свещи, залепени върху каменните издатини.
След като огледах обстановката, оставих багажа си на земята и седнах върху единия сандък. Беше студено, а течението караше пламъчетата на свещите да потреперват. Загърнах се по-плътно в наметката и в следващия момент ме прониза чувство на вина. Бедният Делф вероятно беше някъде навън, без никаква закрила от бурята и дъжда.
— Хладно ли ти е, миличка? — попита Шеймъс.
После седна на другия сандък, бръкна в джоба си и извади отвътре нещо, което накара мен да ококоря очи, а Хари Две — да се прехласне в бурен лай.
Без да ни обръща ни най-малко внимание, Шеймъс постави на пода малката топка синкав огън, която държеше в шепата си, извади от другия си джоб някакъв прах и я поръси. Пламтящите езичета моментално лумнаха, издигайки се почти на половин метър височина.
— Как го направи? — попитах, след като си възвърнах дар слово.