— Кое, миличка? — изгледа ме с невинно изражение хобът.
— Как извади огън от джоба си?
— Извадих го, и толкоз. Не видиш ли?
— Не, не видя — изрекох, преди да се усетя. — Тоест не виждам. Откъде си се научил на това?
— Няма какво да се уча, миличка. Всички хобове го можем. — Той довърши репликата с доволен кикот, потривайки ръце.
Приближих се до огъня и незабавно усетих как по цялото ми тяло се разлива благодатна топлина. В съзнанието ми изникна далечен спомен отпреди много сесии. Как седя заедно с брат си и нашите родители пред огнището на малката ни къща в Горчилище. Приключили сме с обичайната скромна вечеря.
Никога не сме били заможни, но тогава, сред тихия домашен уют, докато наблюдавах баща си с неговата блага усмивка, майка си с нейния грижовен поглед и малкия си брат, броящ съсредоточено краката на паяка в ъгъла, се чувствах като най-щастливия Уъг на света.
После споменът избледня и аз се върнах в настоящето.
— Ще ми помогнеш ли да открия приятеля си? — попитах отново. Извадих от торбата част от запасите си и ги поставих пред него. — Искаш ли малко от храната ми? — Нямах представа дали това ще го заинтригува, но трябваше да опитам.
— Какво ти се намира, миличка?
— Консерви. Месо, зеленчуци, туршия. Имам още хляб, сирене, ябълки, круши, други такива неща.
— И туй е всичко? — видът му бе разочарован.
Огледах провизиите и се зачудих какво ли друго е очаквал. Порових още малко из торбата и напипах тенекиена кутия с шоколадови бонбони, които бях купила от сладкарницата на Хърман Хелвит още в Горчилище. Бърз като мълния, хобът я грабна от ръцете ми и взе да я души.
— Ето какво му се ще на Шеймъс, да, миличка.
— Цялата кутия? — повдигнах вежди.
Без да си прави труд да я отваря, той направо сряза с нокът металния капак, извади първия попаднал му бонбон и го лапна. Преметна го веднъж-дваж с език и го глътна с примляскване, а подир него и още един. Накрая се ухили с омазаната си в шоколад уста.
— Един, два, стига толкоз, че после пак ще ни се доще, да.
Той остави кутията и протегна длани над огъня. Очите му се притвориха, а главата му се отпусна назад. Заслушах се в бурята, вилнееща навън. Дали Делф бе успял да си намери подслон? Или вече бе твърде късно за това? Потреперих при мисълта.
— Можеш ли да ми помогнеш? — настоях. — Моля те!
Хобът не отвърна нищо, наблюдавайки ме изпод полуспуснатите си клепачи. Макар видът му да бе леко плашещ, реших да не се отказвам.
— Хайде, Шеймъс. Нали те почерпих с бонбони.
Пак никаква реакция. Извадих книгата за Мочурището и потърсих нужната ми страница.
— Хобовете — прочетох на глас — са сила на доброто. Винаги са склонни да помогнат на нуждаещия се. Стига да сме мили с тях и да ги зарадваме с подарък, ще ни служат вярно и няма да ни подведат.
Вдигнах книгата и я обърнах към него така, че да види илюстрацията.
— Отде намери туй нещо? — оживи се Шеймъс, накланяйки любопитно глава.
— От някой, който е бил Мочурището и е познавал такива като теб.
Той се пресегна отново към кутията, оставена до сандъка, но Хари Две скочи и застана с ръмжене над нея.
Хобът бързо отдръпна ръка и изрече намусено:
— Какво се зъби пък тоз? Шеймъс е добър, не е лош. Виж, и листата го казват.
— Значи ще ми помогнеш, така ли? — Погледнах към бонбоните. — Наистина се тревожа за приятеля си.
— И с пълно право, миличка. — Той се изкиска и после добави с тайнствен тон: — Защото тук е опасно, да.
Известно време стояхме мълчаливо. Чуваше се само пропукването на синкавия огън и съдейки по внезапно настъпилата тишина, аз реших, че бурята навън трябва да е отминала.
— Той изчезна в облак — повторих за сетен път. — Това говори ли ти нещо?
Шеймъс положи пръст върху устните си, сякаш да ми покаже, че е потънал в дълбок размисъл.
— Недалеч оттук — рече накрая — има едно място.
— Какво място? — попитах напрегнато. Опасенията ми за Делф нарастваха с всяка изминала секунда.
— Къща.
— Насред Мочурището? — възкликнах с почуда.
При това той млъкна, а клепачите му се затвориха напълно.
— Шеймъс, какво търсикъща в този пущинак? Живее ли някой в нея?
— Може да живее, а може и да не живее.
— Ти добър хоб ли си, или не? — отсякох. Тези увъртания ми идваха в повече.
— Добър хоб.
— Тогава ми отговори на въпроса. Моля те.
Той отвори очи и ме погледна начумерено.
— Живее, да, една Женска — провлачи с неохота.
— Коя е тя? — настоях.