Той стисна клепачи и взе да трепери така, сякаш бе паднал в ледена вода.
— Слушай… — започнах, но хобът рязко долепи показалец до устните си, давайки ми знак да мълча. После бавно, милиметър по милиметър, отвори големите си изпъкнали очи и се озърна. Щом разбра къде се намира, възкликна укорително:
— Видя ли сега какво направи!
— Че нали ти ни доведе тук.
— Да, но не съм ви казвал да нахълтвате така. Само като си помисля какво можеше да…
— И как точно трябваше да постъпя? — прекъснах го остро.
— Просто да почакаш малко, глупава Женска, докато нещата се подредят.
— Те вече се подредиха. Ето, вътре сме. А сега, къде е къщата?
Постройката, чиито очертания бях забелязала отвън, сякаш бе потънала вдън земя.
— Да опитаме натам — посочи наляво той.
— Да опитаме? — изгледах го. — Мислех, че си идвал тук и преди.
— Ами да, идвал съм. Кой не е идвал при зеленото сияние.
— Искаш да кажеш, че никога не си влизал вътре?
— Ама ти винаги ли си такава? Не даваш мира на другите.
— Теб питам. Колко пъти си влизал в купола?
Той наклони глава, сякаш пресмяташе нещо наум.
— Ако броим и този, стават общо… един.
— Един! — изкрещях.
Хобът отскочи стреснато назад.
— Че какво да търся вътре според теб? Да не ми е дотегнал животът?
— Искаш да кажеш, че като влязох, можеше и да загина?
— Като нищо, и сама щеше да си бъдеш виновна.
— О, я се разкарай! — махнах с ръка и като му обърнах гръб, поех в търсене на къщата и нейната „не зла“ стопанка. — Ти си един жалък бъзльо, Шеймъс — викнах през рамо.
— Кукувица! — не ми остана длъжен той.
— Охлюв! — отвърнах, без да спирам да вървя. После изведнъж спрях. Току-що бях осъзнала нещо. Тук не валеше. Вдигнах лице нагоре. Нямаше буреносни облаци, нито вятър.
Сякаш крачех по нагрята от слънцето трева. Усещането бе някак… утешително. Продължихме напред и прехвърлихме малка могилка. Щом се заспускахме по отвъдния й склон, най-сетне я видях.
Къщата. Имаше сламен покрив, иззидани от камък стени и масивна дървена врата с малко прозорче в горния край, през което се процеждаше светлина. До нея водеше пътечка, застлана с наредени под причудливи ъгли плочи.
Събрах целия си кураж, стъпих върху почернелия правоъгълен камък, който служеше за стъпало, и се помъчих да надзърна през прозорчето. В следващата секунда се дръпнах разтреперана. Без дори да я докосна, вратата се бе отворила от само себе си.
Когато вече си мислех, че нещата не могат да станат по-загадъчни, чух властен глас:
— Можете да влезете.
Озърнах се за източника на гласа, но не видях нищо. В същото време той не бе прозвучал особено заплашително. Забелязах, че Шеймъс се е примъкнал на няколко метра зад мен с такъв вид, сякаш бе готов всеки миг да си плюе на петите. Аз вероятно също не изглеждах по-уверена.
— Казаха да влезем — подхвърлих му.
— Ами т-тогава най-добре да п-послушаш, нали?
— Идваш ли с мен? — настоях.
— Мисля, че е по-добре да стоя тук, миличка — изпъчи гърди той. — Старият Шеймъс ще те пази, няма да остави никой да се промъкне, докато си вътре, да.
— Задник — измърморих под носа си, после въздъхнах примирено. Защо от всички хобове в Мочурището трябваше да ми се падне тъкмо този?
Пристъпих напред заедно с кучето си и още в мига, в който се озовах в къщата, вратата се захлопна зад гърба ми, а резето щракна на мястото си. Сграбчих го и опитах да го дръпна, но въпреки всичката сила, която ми даваше омотаната на кръста ми Дестин, то дори не помръдна.
— Ехо? — произнесох най-напред едва чуто, а после и по-силно: — Ехо? Има ли някой тук?
Нищо.
Огледах се наоколо. Мебелите, които видях — маса, стол и скрин, — до един бяха малки и се издигаха ниско над пода, който бе застлан с дюшеме, толкова старо, че изглеждаше на хиляда сесии.
На стената висеше голям часовник, чиито стрелки непрекъснато се движеха в кръг по циферблата. Когато приближих, те всъщност се оказаха две черни змии, загадъчно изправени и втвърдени. Самият циферблат пък бе сплесканата физиономия на гарм. Така се сепнах, че едва не прекатурих масичката, върху която бяха наредени чиния, чаша и други прибори за хранене.
Дали пък Шеймъс не ме беше излъгал и Женската, живееща тук, не бе някоя зла вещица? Зарекох се, че стига да се измъкна жива оттук, ще го удуша.
— Какво е това проклето място? — извиках. — Ще се покаже ли някой най-сетне?