И в следващия момент едва не подскочих до тавана, защото право пред мен се появи фигура. Хари Две изджафка веднъж и млъкна, а аз се улових с две ръце за гърдите, защото ми се струваше, че сърцето ми ще изхвръкне.
— Свети Алвис Алкумус — промълвих, останала без дъх. — Откъде, по дяволите, се взе?
Стопанката — защото явно бе тя — ме изгледа от глава до пети. Беше дребна, може би с няколко пръста по-висока от Шеймъс, и млада — на около двайсет сесии, с падаща връз раменете черна коса. Лицето й бе овално, а носът, очите и устата — дребни и изящно оформени. Изражението й бе на леко любопитство, примесено с безразличие, което ми се стори доста странно. Надали в този пущинак всеки ден я посещаваха Уъгове с кучетата си. Носеше дълга черна дреха и бе наметната с изумруденозелен шал.
— Аз съм Вега — казах. — А това е кучето ми, Хари Две.
— Астрея Прайн — отвърна жената със същия глас, който ме бе поканил да вляза.
— Един хоб на име Шеймъс ме доведе дотук. Според него само ти можеш да ми помогнеш да открия приятеля си Делф.
— Делф? — Изви въпросително вежди тя.
— Всъщност се казва Даниъл Делфия, но всички му викат Делф. Той е някъде навън, в бурята. Бяхме спрели да починем, когато един черен облак се спусна върху нас и той…
— Защо изобщо сте дошли тук?
— Сега нямам време да обяснявам. Не знам къде е приятелят ми и се тревожа, че нещо може да му се случи.
Тя рязко се обърна и напусна стаята, този път използвайки краката си за целта.
Последвах я в съседното помещение, което се оказа много по-просторно от първото. Всъщност можех да се закълна, че е по-голямо дори от цялата къща, гледана отвън. В средата му бе поставена кръгла маса.
Астрея отиде до нея с кратки, отсечени стъпки и спря. Аз също приближих и видях два еднакви по размер бокала. Във всеки гореше зеленикав пламък.
— За какво служат? — попитах любопитно.
— Това е Мочурището — посочи тя към левия. После извади от джоба си нещо, наподобяващо пясък, и го поръси върху пламъците. Те изведнъж лумнаха високо. Астрея прекатури бокала и горящата течност се разля върху плота.
— Внимавай! — извиках и понечих да угася огъня с наметката си, но сякаш се сблъсках с твърд похлупак и останах така, с длани, разперени на сантиметри над повърхността на масата.
— Всичко е наред, Вега — посочи ми тя.
Пламъците бяха изчезнали и на тяхно място имаше вода, покриваща всичко с изключение на втория бокал, до който водата изобщо не се докосваше.
— Това е Пророческото око — каза Астрея. — С него се вижда всичко, случващо се из тези места.
Погледнах объркано под себе си и дъхът замря в гърдите ми.
Върху масата сякаш се бе образувала жива, движеща се картина. Трескаво затърсих в нея Делф.
— Амароци! — извиках. Цяла глутница от тях се носеше в галоп, прескачайки препятствията по пътя си с невъобразима грация. Щяха да представляват прекрасно зрелище, ако не бяха толкова смъртоносни. — Можеш ли да видиш жертвата, която преследват? — Бях ужасена от мисълта дали не може да е Делф.
Тя махна с ръка и изображението се измести пред глутницата, показвайки стадо сърни, всичките бели като сняг. Те бягаха бързо, но хищниците явно ги настигаха.
— Ще ги хванат — промълвих с жал.
— Надали — усмихна се едва забележимо тя.
Извърнах очи обратно към масата и занемях. Сърните бяха изчезнали. На тяхно място кръжаха единствено малки светлинки, подир които амароците скачаха яростно, тракайки нахалост със зъби.
— Къде са сърните? — възкликнах.
— Не бяха сърни.
— А какво тогава?
— Просто феи, забавляващи се за сметка на амароците. И така им се пада, на проклетите Кръвници.
— Може ли да видим къде е Делф? — настоях нетърпеливо. Стомахът ми се свиваше, като си представех какви беди го дебнеха.
Тя махна отново с ръка и картината се смени. Отначало прехапах устни, но бързо се успокоих. Той просто спеше дълбоко, сгушен в чатала на грамадно дърво, чиято корона бе толкова гъста, че нито капка дъжд не смогваше да я пробие. Беше се превързал с връв през кръста, явно за да не падне в съня си.
— Дали е в безопасност? — попитах.
Вместо отговор Астрея извади шепа зрънца, подобни на оризови, и ги хвърли на масата. Те паднаха върху повърхността на водата без никакъв звук, но от тях се образуваха разширяващи се вълнички. Те постепенно се сляха, застинаха и образуваха около Делф неподвижен кръг, затваряйки го като в клетка.
— Сега вече нищо не може да му навреди — рече тя и се обърна към вратата. — Ела с мен, ако обичаш, Вега Джейн.
Докато я следвах, ми хрумна, че изобщо не й бях споменавала, че второто ми име е Джейн.