QUATTUORDECIM
Стая c изглед
Астрея извади голям железен ключ, оформен като връх на стрела, и с негова помощ отвори врата, водеща към помещение, което явно служеше за библиотека. Целите стени бяха заети от красиво резбовани рафтове, стигащи чак до тавана на пет метра над главите ни. По средата бяха пръснати в безредие вехти, очукани столове и маси.
Докато се оглеждах, чух отчетливо щракване. Цяла секция от стената се бе отместила, разкривайки мастиленочерен правоъгълник отвъд. Следващата стая тънеше в пълен мрак, докато не пристъпихме в нея. Тогава тя изведнъж се обля в светлина и всеки от предметите във вътрешността се открои ярко.
Имаше тумбести, удобни на вид кресла и масички с наредени върху тях непонятни уреди. А също и голямо бюро, изработено от дърво, толкова старо, че изглеждаше като вкаменелост. Столът пред него бе тапициран с кожа, обкована с лъскави месингови гвоздейчета. Бюрото бе отрупано с документи, пергаментови свитъци, книги, стъклени мастилници и старинни перодръжки като онази, с която бях виждала дядо да пише писмата си.
Върху полицата на малката тухлена камина стоеше часовник, чиито стрелки, за успокоение на изтерзаните ми нерви, не бяха направени от змии. Отстрани се виждаха две изтърбушени кресла с табуретки отпред, на които да поставяш краката си, за да ги сгрееш.
В тон с чудесата досега, въпреки че в камината дори нямаше дърва, тя изведнъж лумна с буен огън. Студената стая начаса се сгря и доби далеч по-уютен вид. При цялата си възбуда и вълнение усетих как клепачите ми натежават и едва сега си дадох сметка колко съм изтощена.
Един поглед към пода обаче бързо ме накара да отворя широко очи. Той бе дървен и износен от безброй сесии употреба. Не дъските обаче привлякоха вниманието ми, а изображенията върху квадратния протрит килим, проснат върху тях. Въпреки че бяха много стари, багрите бяха живи и преливащи се, по-реалистични от всичко, създавано от мен в Комините.
— Какви са тези същества? — попитах озадачено.
Хари Две също ги бе забелязал и протегна предпазливо лапа, за да ги докосне.
Астрея посочи едното от тях.
— Това е еднорог. Рогът му, естествено, изцелява от всички известни отрови.
Никога не бях чувала за съществуването на еднорози.
— А другото?
— Жар-птица — рече небрежно тя. — Нарича се така заради ярката окраска. Перата й могат да разпръсват мрака, а също да те стоплят в студено време.
— Чакай малко, аз срещнах една от тях. Тъкмо тя ме подгони в пещерата на Шеймъс.
— Наистина? Те рядко са враждебни.
Леко засрамена, побързах да сменя темата;
— Значи си сигурна, че Делф е в безопасност?
— Нищо няма да му се случи. Много ли си привързана към приятеля си?
— Той значи всичко на света за мен.
— Опасно е да влагаме толкова много от себе си в друг.
Игнорирах забележката.
— А откъде разбра, че презимето ми е Джейн?
Вместо отговор тя ме улови за китката с неподозирана сила.
— Този знак — рече, посочвайки трите куки, които бях изрисувала върху кожата си. — Откъде си го видяла?
Освободих ръка от хватката й. Стигаха ми затворническите премеждия при Торн. Няма да повторя същата грешка. Докато не се уверя в дружеските й намерения, ще я считам за потенциален враг.
— Ето оттук — показах й гравировката върху пръстена. — Навремето е принадлежал на дядо ми — добавих предпазливо. Нямах намерение да й разкривам способността му да ме прави невидима.
— Наистина ли е бил негов?
— Да.
Тя го огледа внимателно, преди да върне вниманието си върху ръката ми.
— Това е просто мастило.
— Знам — отвърнах. — Сама го нарисувах. Дядо имаше същия знак, но неговият беше татуиран.
Астрея направи мимолетен жест и рисунката изчезна. Вторачих се в гладката, чиста кожа, а после отново в нея.
— Знаеш ли какво означава символът?
— Не.
Долових, че не казва истината, и това допълнително усили подозренията ми.
Преди да успея да задам друг въпрос обаче, тя се обърна и отиде до голяма гола стена. Вдигна длан срещу нея и в следващия миг лумна ослепителна бяла светлина. Инстинктивно приклекнах, очаквайки да ме засипят отломки, но експлозия не последва.
Вместо това пространството пред изумените ми очи сякаш оживя. Ако представлението върху кръглата маса в съседната стая ме бе впечатлило, то тази гледка в сравнение с него бе като планина пред жалко хълмче. Всеки сантиметър от стената, дълга поне петнайсет метра, бе изпълнен от ярки, движещи се образи.