Този път бях подготвена и навреме се отместих от мястото срещу леглото, където с глухо тупване се стовари дъбов гардероб, с две широки крила и чекмедже отдолу. Вратите му гостоприемно се отвориха, разкривайки ред лъскави закачалки.
— Виждам, че започваш да свикваш — погледна ме одобрително Астрея.
— Дали да не си поискам и маса със столове? — казах, озъртайки се предпазливо.
Те обаче просто изникнаха в единия ъгъл, с елегантна свещ, запалена по средата на масата. Хвърлих озадачен поглед на домакинята си.
— Няма правило, че всичко трябва да пада от тавана — сви рамене тя. — Впрочем мога ли да ти предложа лека вечеря? Смея да твърдя, че кухнята ми не е съвсем лоша. Умее да приготвя отлична бисквитена торта например.
Поклатих глава, макар през целия ден да не бях слагала нищо в уста.
— Благодаря, не съм гладна. Най-добре върви да си почиваш, докато аз тук си подредя нещата.
— Е, щом си сигурна… — тя ме погледна изпитателно. Дори твърде изпитателно, както ми се стори.
— Напълно сигурна съм — отвърнах на свой ред, може би твърде категорично. — А утре, щом се съмне, отиваме да търсим Делф, нали?
— Разбира се.
След като останах сама, изпразних торбата си. Просторният гардероб погълна скромните ми притежания и пак остана почти празен.
Проснах се върху леглото, което се оказа меко и удобно.
Хари Две скочи до мен и аз го почесах между ушите, на което той отвърна с доволно проскимтяване. След минута се надигнах и хвърлих поглед към вратата, захлопнала се при излизането на Астрея. Отидох до нея и опитах да я отворя. Тя не помръдваше.
— Можеш ли да повярваш? — обърнах се раздразнено към кучето си. — Тая хубостница ни е заключила. Но не се бой, аз искам да изляза и нищо няма да ме удържи тук.
Засилих се две-три крачки и тъкмо да се втурна да разбия вратата, когато се заковах на място.
Тя безшумно се беше се отворила сама.
Искам да изляза. Това бях казала и стаята ме беше послушала.
Предпазливо подадох глава и надникнах в тъмния коридор. От Астрея нямаше и следа. Хари Две очевидно усети безпокойството ми, защото ме бутна с муцуна в бедрото, сякаш искаше да ми вдъхне кураж.
Погледнах надясно. Вече бяхме ходили натам, затова свърнах наляво.
По протежение на коридора, през три-четири метра разстояние, бяха наредени врати. Пробвах дръжката на първата — заключено. Поех си дъх и произнесох с възможно най-учтивия си тон:
— Извинете, може ли да вляза?
Вратата се отвори, разкривайки единствено тъмнина. Кучето и аз се спогледахме. Сега и в неговите очи се четеше безпокойство.
— Е, какво пък толкова — произнесох с малко пресилена увереност и прекрачих прага. Хари Две ме последва. Още щом го сторихме, вратата се захлопна след нас, а помещението се обля в светлина.
То бе напълно празно, като се изключи огромният часовник, окачен върху насрещната стена. От него висяха две вериги, чиито краища се губеха в отвори, прорязани в пода. Приближих се да огледам по-добре циферблата. Той не приличаше на нищо, което бях виждала в уъгските домове. Бе разделен на сектори с изписани върху тях цифри, а под всяка цифра личеше гравирана думата „век“.
Имаше само една стрелка, която в момента сочеше осми век. Нямах представа какво означава всичко това. Приклекнах да огледам дупките в пода, но и те не ми говореха нищо. Изглежда, нямаше какво повече да науча тук.
Излязох и се упътих към следващата врата. Спрях пред нея и повторих учтивата си молба.
— МАХАЙ СЕ! — Пронизителният крясък една не ми спука тъпанчетата.
— Ама че отношение — измърморих, щом успях да дойда на себе си от уплахата.
Пред третата врата за всеки случай запуших ушите си с длани, готова за евентуален отрицателен отговор, но тя се оказа по-сговорчива. Стаята, скрита зад нея, тънеше в бледо сияние, идващо от невидим източник.
В единия ъгъл стоеше малка бебешка люлка. Втурнах се към нея, но тя се оказа празна и покрита с паяжини. Паяжини имаше и по старите, плесенясали мебели наоколо. Усетих как у мен бавно се надига тъга. После тази тъга прерасна в безпросветно отчаяние и очите ми се наляха със сълзи. Кучето ми очевидно изживяваше сходни емоции, защото бе легнало на пода със скръбна физиономия и тихо проскимтяваше. Реших, че не мога да издържам повече, улових го за нашийника и се втурнах навън. Щом се озовахме обратно в коридора, потиснатото ни настроение веднага се изпари. Извадих ножче от джоба на наметката си и направих малка резка върху вратата, точно над бравата. Сторих същото и с предната врата, която ми бе изкрещяла. Така щях да знам, че е най-добре да ги избягвам.