Следващата стая също ни прогони. Маркирах и нея.
После стигнахме до врата, която отначало не искаше да поддаде. Вече мислех да продължа нататък, когато се чу тихо щракване и тя леко се открехна. Бутнах я и влязох.
Както и преди, мракът се разпръсна при появата ни и аз видях, че целите стени са покрити със стотици картини. Те изобразяваха Женски в дълги рокли с дълбоки деколтета, разкриващи доста повече плът, отколкото бях свикнала да виждам. Косите им бяха оформени в сложни, красиви прически, вдигнати високо над главите. Мъжките пък носеха тъмни дрехи със сърмени шевове и нещо, което приличаше на златен варак върху раменете. Някои държаха къси дървени тояжки, а други имаха саби, висящи в ножници върху богато украсени колани. Пред един имаше дори приседнало куче, приличащо на уголемена версия на моето. То изглеждаше изискано и благородно като стопанина си и бе зареяло взор някъде в далечината. Видях, че Хари Две се е вторачил с него със зяпнала уста.
Продължих да разглеждам, докато накрая не попаднах на портрет на Женска, която познах начаса. По-висока от останалите, с огненочервена коса, спускаща се пищно върху широките й мускулести рамене. Същата, която бях срещнала при пътешествието си в миналото, през огнения портал в тайното помещение на Комините. Тя ми бе спасила живота на онова бойно поле и ми бе дала Мълнията, преди да изпусне сетния си дъх. Умислено пристъпих нататък. Другите картини съдържаха основно пейзажи — ширнали се тучни поля, градове с високи каменни сгради и гладки павирани улици, по които слепове теглеха разкошни карети. От тях се излъчваше чувство на благополучие и мир.
С напредването на обиколката обаче това усещане постепенно се изгуби. Платната станаха по-мрачни, а красивите рокли, прическите, каретите и павираните улици бяха заменени от сцени на кръвопролития, бойни поля, разруха и мизерия. Тоналностите съдържаха основно оттенъци на сиво и черно, разнообразявани единствено от пурпурния цвят на кръвта. От каменните кули изригваха пламъци, а хората имаха уплашен и объркан вид. На една картина малка Женска стоеше сама насред улицата, с вдигнато към мрачните небеса лице. Устата й бе отворена, очевидно във вопъл, а по изцапаните й бузи се стичаха сълзи. От цялото изображение лъхаше неописуема загуба и скръб.
Напуснахме тази стая и преминахме в следващата. Вратата откликна на молбата ми и се отвори. Отново мрак. Очаквах лампите да светнат, но напразно. После чух нещо. Нечие дихание.
То бе хрипливо, неравно, болезнено. При звука му сякаш и собствените ми гърди се свиха. Огледах се трескаво, за да открия откъде се носи.
В полускрита ниша в дъното забелязах голям античен креват. Самата ниша бе мъждиво осветена, позволявайки ми да видя легналата в него фигура.
Приближих и дъхът ми секна.
Това вероятно бе най-старият Мъжки на света. Далеч по-стар дори от Дис Фидус у дома, в Горчилище. Върху темето му нямаше дори един косъм, а рядката му снежнобяла брада се точеше на близо метър над завивките. Хлътнали зачервени очи проблясваха над дългия, ужасяващо закривен нос. Бузите приличаха на сбръчкан пергамент. Когато се надигна леко върху възглавницата, успях да видя ръцете му — изпити и възлести, осеяни с големи кафяви петна.
— Коя… си… ти? — произнесе със стържещ шепот.
— Ами… — отворих уста, с ужас осъзнавайки, че съм забравила собственото си име. Стегни се, глупачка такава! — Аз съм Вега Джейн — избъбрих накрая.
— Дж… Джеймс? — изхъхри създанието, мъчейки се да се повдигне по-нависоко.
Побързах да му помогна. Когато го улових за рамото, изпитах усещането, че под нощницата има единствено скелет. Дъхът му вонеше, а на допир бе студен като лед. Поне го повдигнах без усилие, защото бе лек като перце.
— Не, Джейн — рекох, отстъпвайки назад. — Вега Джейн.
— И как се озова тук? — изгледа ме той с кухите си очни гнезда. Облегнат така, сякаш дишаше малко по-лесно.
— Един хоб на име Шеймъс ми показа пътя. И аз дойдох.
— Но защо?
— Защото чух, че Астрея Прайн може да ми помогне.
От гърдите му се изтръгна ново страховито хърхорене.
— Да ти помогне с какво, скъпа?
Подскочих сепнато, защото една ръка се пресегна покрай мен.
Астрея положи свежа, млада длан върху гърдите на стареца, който моментално се успокои. Дишането му стана равномерно и той й отправи благодарна усмивка.
Тя се обърна към мен.
— Виждам, че си успяла да се запознаеш със сина ми, Вега.
SEDECIM
Пазителката