Вторачих се в нея, невярваща на ушите си.
— Със сина ти? — възкликнах. — Искаш да кажеш, че той е по-млад от теб? Но как…
— Ела с мен — прекъсна ме тя.
— Нали беше уморена? — попитах.
Вместо отговор тя се наведе над стареца и го целуна по сбръчканото чело.
— Хайде, Арчи. Късно е вече, миличък. Опитай да поспиш, става ли?
Хари Две и аз я последвахме обратно по коридора до стаята с камината, в която се достигаше през тайния проход в библиотеката. Тя седна зад бюрото и ми направи знак да се настаня срещу нея.
— Ако Арчи е твой син — настоях, — защо е толкова стар, а ти си толкова млада?
— Заради ето това — извади тя малък стъклен флакон.
— Какво е то? Някакво лекарство?
— Могъщ еликсир, способен да те поддържа вечно млад, докато го приемаш. Но е страшно труден за приготвяне. Има куп специални съставки, сред които кръв от гарм и отрова от джабит.
— И как се сдобиваш с кръв и отрова от тези чудовища?
— О, просто държа по едно от тях в клетка тук, у дома.
— Имаш гарм и джабит в къщата си? — възкликнах потресена.
— Да, но ако опиташ да влезеш в тези стаи, те ще те прогонят.
Потръпнах при мисълта какво може да се е криело зад вратите, които ми бяха казали да се махам.
— А Арчи умира, понеже се отказа да взема еликсира на младостта — продължи тя.
— И защо?
— Вече не вижда смисъл в него.
— И просто така ще си отиде?
— При това скоро — отвърна хладно тя.
— Ти на каква възраст си всъщност? — попитах с мисълта, че рядко съм виждала по-безсърдечна Женска.
— Влиза ли в стаята с часовника на стената?
— Да.
— Колко показваше той?
— Осем века, каквото и да означава това.
— Един век се равнява на сто сесии.
— Сто сесии! Че какво измерва този часовник?
— Времето, откакто живея тук.
Челюстта ми увисна.
— Искаш да кажеш, че си на осемстотин сесии? — Едва можех да осъзная подобна идея. Това бе цяла вечност.
— Всъщност на малко повече. Вече бях напълно пораснала, когато дойдох в къщата.
— Видях и една стая с много картини в нея.
— А, да. Вероятно в Горчилище са ти разправяли за Битката на зверовете?
— Разбира се, всички Уъгове знаят за нея. Зверовете нападнали селото ни, но били отблъснати и оттогава населяват Мочурището.
— Е, това е лъжа — рече натъртено тя. — Никога не се е случвало подобно нещо.
— Но аз съм виждала картини в сградата на Съвета…
Астрея махна нетърпеливо с ръка.
— Война е имало преди много сесии. Но не срещу зверовете. — Тя направи пауза.
— А срещу кого тогава? — попитах, цялата тръпнеща от напрежение.
— Няма значение. Вече не.
— За мен има — настоях.
— Е, добре, имаше битка между две противостоящи сили. Едната победи, а другата загуби. Друго не ти трябва да знаеш.
— Но ти не ми казваш нищо! — запротестирах.
— Чуй ме, Вега — изгледа ме странно тя. — Аз бях сред онези, които основаха Горчилище. А после създадохме и Мочурището. И взехме решение да изтрием цялата си история и да я заменим с друга. Нарекохме се Уъгморти. И знаеш ли защо?
Поклатих глава.
— Има едно растение с горчив вкус, наречено Мъгуорт[2]. Ние леко изменихме името на Уъгморт. За да могат оцелелите винаги, щом го произнесат, да изпитват чувство на горчилка и вина.
Приседнах напред на стола, изпълнена с рояк от напиращи въпроси.
— Виж, в Комините, където работех, срещнах едно същество на име Еон. С негова помощ се върнах назад във времето. Не просто в собственото си минало, а много по-далеч. Озовах се на огромно бойно поле. И там една Женска воин, преди да умре, ми даде копие, наречено Мълнията, и ръкавица, с която да го използвам. Тя знаеше името ми и ми заръча непременно да оцелея. Видях я и тук, в къщата ти, на една от картините.
Астрея остана изумена от чутото.
— Ти… си говорила с нея? Докато е умирала?
— Да. Коя е тя?
Събеседницата ми вече не изглеждаше толкова властна и самоуверена. Очите й добиха отнесено изражение, а в ъгълчетата им избиха сълзи.
— Името й беше Алис Адронис — произнесе бавно с разтреперан глас. Една от най-великите магьосници на онова време и моя скъпа приятелка. — Тя преглътна мъчително. Имаше вид, сякаш всеки миг ще се разридае. — Можеше да живее само като победителка или да умре като героиня. Такава си беше Алис.
— Но откъде знаеше как се казвам? И защо ми заръча да оцелея?
— Нямам понятие, Вега. Аз… аз… — Тя извърна поглед встрани.
— Какво се случи после? — смених темата.
Тя не отговори веднага.
— След отминаването на първия век магичните способности, с които бяхме надарени, спаднаха драстично. На този етап бе взето решение да ги оставим да се изгубят съвсем.