— Как може да се остави магията да умре? — Сама не знаех защо, но мисълта за това ме изпълваше с чувство на дълбока загуба.
— Като не я използваш. Като престанеш да вярваш в нея. Вярата, Вега, е могъща сила. Може би най-могъщата от всички. Сесиите и вековете се търкаляха, ние постепенно измирахме, а нашите потомци все по-малко помнеха какви сме били. Докато Накрая не остана нито един Уъг в Горчилище, който да е наясно с миналото. Всички приеха лъжите, които бяхме създали за тях, за своя истинска история.
Поех дълбоко дъх, захвърлих опасенията и й разказах всичко — за Целебния камък, за Дестин и за начина, по който се бях сдобила с тях в Комините.
Тя кимна.
— Комините бяха замъкът на нашия водач, Бастион Кадъм.
— И сте отнесли всичко оттам със себе си? — попитах удивена. Но, от друга страна, за същества, надарени с магически сили, това не ще да е било толкова трудно.
— Трябваше да създадем ново място, където да живеем. Всеки предмет бе ценен за нас.
— А Камъкът? И Дестин?
— Вещи, принадлежали на Бастион.
— А Мочурището? И всичко, което ни разправяха за него? Още не си ми обяснила това.
— Не съм и длъжна да обяснявам — отвърна Астрея, възвърнала резкия си тон.
Преглътнах репликата и затърсих в ума си друго, което да я попитам.
— Ще споделиш ли поне защо си тук?
— Аз съм, най-просто казано, Пазителката на Мочурището.
— Семейството ти също ли е живяло в тази къща?
— Да, отначало дойдохме заедно със съпруга ми, Томас, и нашите синове й дъщери. — Тя замлъкна и чертите й едва забележимо омекнаха. — Томас така и не се съгласи да взема еликсира. Той ни напусна първи. А след като и Арчи си замине, ще остана само аз.
— Но защо го правиш? Защо стоиш в този пущинак?
Очите й гневно просветнаха.
— Това е мой дълг, Вега. Дала съм обет да бъда Пазителка и няма да го наруша.
Тя се изправи, заобиколи бюрото и застана до мен. Опитах се да си я представя на осемстотин години, по-стара от бедния, умиращ Арчи, но не успях.
— Какво помниш за дядо си? — ме попита.
— Че беше много мил. А също и голям инат.
— Той представляваше много повече от това. Беше Екскалибур.
— Какво?
— Така се наричат онези, които се раждат с непокътнати магически заложби и с разбиране за истинската история, вградено в съзнанието им. Случва се безкрайно рядко, но дядо ти бе един от тях.
— Но той е напуснал Горчилище.
— Да, знам.
— И защо не сте го спрели?
— Екскалибурите нямат белег на челото, който да оповестява на всички какви са. Едва впоследствие узнахме за способностите му и как точно е можел да ги използва.
— Предполагам, че си го проследила с помощта на своето Пророческо око?
— Именно.
Усетих как гневът се надига у мен.
— Тогава сигурно си видяла и как Моригон ме порази със синя светлина, а Делф — с червена, която разбърка мозъка му и го остави полуумен за цели десет сесии? — Гласът ми се задавяше от ярост. — Видяла си всичко това, нали?
— Да, видях го. — Тонът й бе спокоен, което ме накара да побеснея съвсем.
— Тя се е карала с дядо ми. Искала е да го убеди да не тръгва.
— Не се и съмнявам. Но срещу един истински Екскалибур усилията й са били напразни.
Изправих се на крака.
— А видя ли как родителите ми изчезват в кълбо от пламъци? И как аз си изплаквам очите по тях? Отговори ми, Астрея Прайн!
Погледът й дори не трепна.
— Да, Вега. Видях всичко това и много други неща.
— Ами радвам се за теб. Надявам се да ти е било забавно, защото за мен положително не беше!
Почти бях достигнала вратата, когато гласът й ме спря:
— Знаеш ли къде са те сега, Вега?
Бавно се извърнах и я погледнах.
— Не, не знам.
— Нека опитаме да помислим логично. Ако не са нито в Горчилище, нито тук, къде могат да бъдат?
— Отвъд Мочурището?
— Правилно.
— И как така дядо е успял да напусне селото, без да му се налага да минава през тези ужасни места?
— За Уъг като него това е било лесна задача.
— А мама и татко просто са решили да ме изоставят ли?
— Не. Върджил ги е призовал.
— Призовал ги е? Че защо?
— Значи никога не ти е говорил за това, така ли? — сопна се изведнъж тя. — Кажи ми истината!
— Не, никога — отвърнах, изненадана от грубия й тон. Дали и тя не беше чалната като крал Торн?
— И нямаш понятие за плановете му? Признай си!
Отстъпих назад, защото лицето й се бе сгърчило в яростна гримаса. За миг помислих, че ще ме нападне.