— Нямам никаква вест от дядо си, откакто ни напусна — постарах се да запазя спокойствие. — А и преди не е споделял нищо за плановете си. Единственото, което е казвал, е… че ме обича.
Това, разбира се, беше лъжа. Моят дядо все пак ми бе казвал нещичко за Горчилище. Че най-кошмарното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно. Тогава нямах представа какво има предвид. Но вече ми се струваше, че разбирам.
Астрея възвърна нормалното си изражение и седна отново зад бюрото, като сключи пръсти пред себе си.
— Е, мисля, че стига толкова за тази вечер. Утре сутрин ще отидем да намерим приятеля ти. А после всичко ще бъде отново наред.
И тя ми отправи усмивка, от която ме побиха тръпки.
Повлякох нозе към стаята си, чудейки се какво съм всъщност. Накрая заключих, че съм нищо. Ако Астрея бе права, то дядо ми беше напуснал селото, заобикаляйки по някакъв начин Мочурището благодарение на магическите си способности. И бе призовал родителите ми, което показваше, че може да вика и други при себе си, ако пожелае. Но не бе призовал мен. Беше ме оставил да гния в Горчилище, очевидно считайки, че не съм достатъчно важна.
Значи независимо дали щях да успея да прекося Мочурището, или да оставя костите си тук, пак щях да си остана нищо. Понякога истината помага. Понякога наранява.
А друг път унищожава.
2 Mugwort (англ.) — див пелин. — Б. пр.
SEPTENDECIM
Отново заедно
Не исках да заспивам, но умората ми скоро надделя. Вече бе утро, когато се събудих от подръпване за ръкава. Отначало не съобразих какво става, а после, когато успях да фокусирам зрението си, така подскочих, че Хари Две, който се бе свил до мен, сепнато изквича. Над лицето ми се бе надвесил… Шеймъс. Изпъкналите му очи изглеждаха големи като кокоши яйца.
— По дяволите, изкара ми акъла! — изпъшках. — Какво правиш тук?
— Дойдох да те повикам на закуска. По заръка на мадам Прайн.
— Значи все пак те е подслонила снощи? — попитах, идвайки на себе си.
— О, да. Нахрани ме и ме напои царски.
— Ей сега ще дойда. Само да се облека.
Той излезе, а аз започнах разсеяно да навличам дрехите си.
И изведнъж се плеснах по челото. Ама че глупачка бях!
Втурнах се да търся кухнята, ориентирайки се по миризмата на храна. Шеймъс и Астрея бяха вече там. Той се бе настанал зад кръглата дървена маса, а тя стоеше права пред огромна, старинна чугунена печка, на която къкреха няколко тумбести тенджери и цвъртяха два тигана.
— Надявам се, че имаш добър апетит — обърна се Астрея към мен.
— За мен не знам, но Делф положително умира от глад.
— Не искаш да ядеш без другарчето си, а?
— Не — отвърнах. — Моля те, моля те, нека го намерим!
— Е, да тръгваме тогава.
Движенията й бяха толкова бързи и решителни, че Хари Две и аз едва имахме време да реагираме. Топла наметка се материализира от въздуха и загърна раменете й, докато тя вече крачеше към антрето. Впуснахме се подир нея, а Шеймъс завършваше шествието.
Външната врата се отвори, за да ни пропусне. Къщата бе все така покрита от зеления купол, но през него прозираше ясното, безоблачно небе.
Щом преминахме изумрудената стена, Астрея измъкна предмет, наподобяващ лъскава пръчка, и замахна с него, мърморейки същевременно някакви слова. Секунди по-късно видях Делф да се носи във въздуха към нас, все още заспал и обвит в паяжината, която тя бе оплела около него предната вечер. Той се приземи меко върху тревата, свит на кравай и похъркващ в съня си. Астрея махна повторно с пръчката и паяжината, състояща се от тънки нишки светлина, изчезна. Пред очите ми Делф започна да се пробужда, протегна се, прозина се, отвори клепачи и…
— Ей! Какво става? — изкрещя, скочи като обезумял и вдигна юмруци в позата, която го бях виждала да заема на Дуелума.
— Делф! — хвърлих се към него и го улових за раменете.
Той ме прегърна, но продължи да диша запъхтяно и да се взира подозрително в спътниците ми.
— Всичко е наред — уверих го. — Това е Астрея Прайн, нашата домакиня, а този тук е хобът Шеймъс.
Преживелиците очевидно му бяха дошли в повече, но аз се досетих кое би могло да го разсее.
— Гладен ли си? Тъкмо щяхме да сядаме на закуска.
Както и очаквах, това бързо даде ефект.
— Е, какво пък — тръсна глава той. — Не пречи да похапнем.
Поведох го към изумруденото сияние, но той се запъна пред него и премина едва след като аз влязох вътре и му протегнах ръка.