— Значи ти си Даниъл Делфия, така ли? — попита Астрея на прага на къщата, оглеждайки с вирнато лице високия ми приятел.
— Същият — отвърна той. — Приятелите ме наричат Делф.
— И пътуваш с тази тук? — извъртя тя палец към мен.
— Да — потвърди отново той.
Астрея се обърна и влезе, без да продума повече, а Шеймъс се вмъкна подир нея. Когато Делф и аз останахме сами, го сграбчих в обятията си с такава сила, че ако не беше толкова як, сигурно щях да го задуша.
— Делф, слава богу, че си жив и здрав! — възкликнах със сълзи на очи. — Ако знаеш как се уплаших. Първо онзи проклет облак, а после ти… просто изчезна.
Той полека се освободи от прегръдката ми.
— Право да ти кажа, Вега, и аз не знам какво се случи. В един миг седях и си говорех с теб, а в следващия… попаднах сред някакви дървета, без ни най-малка представа как съм се озовал там. Ами ти?
— След като изчезна, се натъкнах на Шеймъс — хобът, когото видя преди малко. Той ме доведе в къщата на Астрея.
— А мен как ме довлякохте?
— Ще ти обясня всичко, но може да отнеме малко време, затова имай търпение.
— Е, ако сложа някой залък в устата, ще стана по-търпелив.
Хванати за ръце, влязохме вътре. Част от мен не искаше никога повече да пуска Делф. Струваше ми се, че ще умра, ако пак се разделим. Бях изгубила родителите си, брат си. Не можех да си позволя да изгубя и него. Просто не можех.
Щом бяхме заедно, никоя опасност не бе прекалено страшна.
Стигнахме в кухнята, приятно ухаеща от къкрещите гозби.
— Какъв каза, че бил онзи малък приятел? — попита ме той шепнешком.
— Хоб. Нали се сещаш, от книгата на Куентин.
— А, да. Услужливите същества.
— Е, този тук не е чак толкова услужлив.
Астрея вече бе окачила наметката си на стената и боравеше чевръсто пред печката с дълга дървена лъжица.
— Вега — обърна се към мен, — би ли сложила трапезата?
В първия миг се озадачих, но бързо схванах какво се иска от мен.
— Чинии, чаши, вилици, ножове и салфетки. Моля — лепнах за всеки случай накрая.
Делф едва не падна от стола си, когато всички тези неща се посипаха от тавана, а после плавно и акуратно се наредиха върху масата.
— Какво, по дяволите… — започна.
— И купички също — добави Астрея. — И лъжици.
Желанието й начаса бе изпълнено.
— Търпение, нали така се разбрахме — потупах Делф по ръката.
Забелязах, че на пода също се бяха появили съдинки с храна и вода за Хари Две. Той ме гледаше, наклонил глава на една страна, сякаш изчакваше разрешение. Усмихнах се и му кимнах, при което започна шумно да лочи и мляска.
— Готово — обяви в този момент Астрея, като махна с ръка над тенджерите и тиганите и посочи към масата. Съдържанието им начаса се прехвърли в нашите чинии и чаши. Погледнахме пред себе си и видяхме пържени яйца, шунка, бекон, добре препечени филийки, наденички и пушена херинга. Купичките се напълниха с овесена каша, покрай тях изникнаха съдинки и бурканчета с масло, конфитюр и мед. За пиене имаше топло мляко и ароматен чай.
Забелязах, че Астрея не се присъединява към масата.
— Ти няма ли да седнеш с нас? — попитах.
— Обикновено не закусвам. Вие хапнете, а по-късно ще поговорим. — И тя излезе от кухнята, а Шеймъс я последва.
Докато се хранехме, разказах на Делф последните си преживелици.
Той слушаше, а очите му се разтваряха все по-широко
— И всичко това се е случило за една нощ?
Аз кимнах.
— При това без да броим времето, през което съм била заспала.
— Да пукна дано. — Ръката му разсяно натъпка между дъвчещите челюсти две яйца и една херинга. После той допи млякото си и провеси унило нос.
— Какво има, Делф? Да не би да остана гладен?
— Не, не е това, макар че не бих отказал още няколко яйца и пет-шест резенчета бекон. И една-две препечени филийки с масло и пушена херинга. Е, и чаша чай, разбира се.
Той за сетен път подскочи от стола, когато изброеното количество храна внезапно изникна пред него, но бързо се окопити и се залови мрачно да яде.
— Ще ми кажеш ли какво те тормози? — настоях.
— Какво ли? Всички онези глупости, които са ни набивали в главите. Целият куп от проклети лъжи!
Той беше прав. Наистина бяха лъжи. Но там, навън, имаше истина. И ние щяхме да я открием.
DUODE VIGINTI
В клопка
След като се нахранихме, Астрея ни отведе в стаята до библиотеката. Седна зад старинното бюро и се вторачи в нас, потропвайки с пръсти по плота.