— Това хубаво — отбеляза Делф, — но какво да правим ние сега?
— Ще продължаваме да учим. Нищо друго не ни остава.
— Но какво значение има, след като ще си умрем тук?
— Истината винаги има значение, Делф.
* * *
Същата вечер, след обилното угощение, над което двамата с Делф се заседяхме до късно, аз събрах кураж и се обърнах към Астрея:
— Можеш ли да ни покажеш Горчилище? С помощта на твоето Пророческо око?
— Защо? — изгледа ме подозрително тя над чашата си с чай.
Обърнах се към Делф, но той се престори на твърде зает с десерта си. Вероятно не му се летеше пак към тавана.
— Ами, след като, така или иначе, ще останем тук завинаги, ще е добре поне да зърнем родното си място. Освен ако не ни позволиш да се върнем там, разбира се — добавих бързо. — Ще обещаем никога повече да не припарваме до Мочурището.
Лъжех, естествено. За нищо на света не бих останала в Горчилище.
Тя остави чашата си.
— Да ви пусна след всичко, което вече знаете? Побъркана ли ти се струвам? — Тя плъзна поглед към магическата пръчка, която лежеше до лакътя й. — Впрочем има и друг вариант — да изтрия съзнанията ви. Тогава ще можете да се приберете. Искате ли да го направя?
— А, не, не — махнах припряно с ръка.
— Ха-харесвам си съзнанието, както си е — избъбри с пълна уста и Делф.
Е, рекох си, номерът не мина, но поне си струваше да опитам.
— Но ще може ли поне да видим селото? — повторих с умолителен тон.
Тя размисли за секунда и после се изправи.
Скоро се озовахме отново в стаята с двата бокала. Случи се същото както преди, но този път бе разлят другият бокал. Трябваше да удържа Делф, когато горящата течност се разля по масата.
— Горчилище — произнесе просто Астрея, посочвайки с ръка.
И то наистина бе там.
Калдъръмените улици, старите сгради. Сред тях се мяркаха Уъгове, които познавах. Хестия Луун с пазарската си чанта. Харман Хелвит пред прага на своя магазин. С вълнение забелязах мощната фигура на Тансий, крачещ забързано нанякъде. Той cе размина с още един мой познайник — Юлиус Домитар, началникът на Комините. Последният, порядъчно наквасен, му махна небрежно с ръка за поздрав.
После се появи и друг Уъг, потропващ върху дървените си крака. До него припкаше малък, пухкав уист, вързан на връвчица.
— Баща ми! — извика Делф.
И действително, това бе Дъф Делфия. Обърнах се зарадвана към приятеля си:
— Браво, добре изглежда. Явно е щастлив.
Но усмивката ми изчезна, щом видях изражението му. В него се четеше единствено носталгия и тъга. Пресегнах се и го улових за ръката. Кой, ако не аз, знаеше какво е усещането да бъдеш отделен от семейството си?
Междувременно от масата се разнесе звук на копита, чаткащи по паваж. Синята карета! Наведох се по-близо, мъчейки се отчаяно да видя кой е вътре. Точно в този момент кочияшът, Томас Богъл, дръпна юздите и слеповете спряха.
Вратичката на каретата се отвори и отвътре излезе Моригон.
— Гледай ти! — възкликна Делф, който надзърташе през рамото ми. — Та тя направо не прилича на себе си!
Моригон винаги се бе носила с царствена осанка, безупречна във всяко отношение. Преди да ми се изяснят дълбоките различия помежду ни, непрестанно й се бях възхищавала, бях се стремила да й подражавам. Но тази Моригон беше различна.
Сякаш се бе смалила на ръст, а косата й, в която обичайно всеки кървавочервен кичур бе в пълна хармония с останалите, сега бе оредяла и пусната в безпорядък, изгубила всякакъв блясък. Лицето й изглеждаше много сесии по-старо, с отпусната кожа и дълбоко врязани бръчки. Дори стегнатата й, добре оформена фигура сега бе някак безжизнена и отпусната.
Извърнах се към Астрея и забелязах озадаченото й изражение. Това ме изненада — за първи път в чертите и се появяваше сянка на неувереност.
— Какво й има на Моригон? — попитах.
— О, навярно просто е уморена — отвърна с пресилено безразличие тя.
В този момент се отвори и другата вратичка на каретата и от нея излезе той.
Брат ми Джон. Макар Делф и аз да не бяхме отсъствали чак толкова дълго от Горчилище, у него също бе настъпила явна промяна.
Походката му бе енергична, жестовете — властни, излъчващи превъзходство и увереност. Дори, както ми се стори, известна жестокост. Но нима той вече не бе показал жестокото си отношение към работниците на Стената?
— Джон доста се е променил под опекунството на Моригон — отбелязах.
— В какъв смисъл? — попита Астрея, но по всичко личеше, че знае отговора.