— Ами преди беше мило, невинно момче. А сега вече не е — рекох без заобикалки. — Какво според теб му е сторила?
— Сложно е за обясняване — каза тя след известна пауза.
— Мисля, че заслужавам прост отговор. Все пак е мой брат. Погледнах отново към него и в съзнанието ми се изви вихър от емоции, дори за миг ми се стори, че ще припадна. Вместо това те прераснаха в неудържим гняв. Излязох и захлопнах вратата след себе си. След това започнах да тичам. Минах слепешката през коридорите и изскочих от къщата. Прекосих ливадата с нейната причудлива, ъгловата пътека и с помощта на пристегнатата около кръста ми Дестин полетях във въздуха право към изумрудения купол.
Оттам нататък не помнех нищо.
VIGINTI
Думите
И преди бях губила свяст, но щом се пробудех, Делф винаги се оказваше наблизо.
Този път бе различно.
Вместо него над мен се бе надвесила Астрея.
Примигнах и се озърнах наоколо. Намирах се в леглото, в своята стая.
— Е, предполагам, че рано или късно трябваше да опиташ — каза тя без излишна загриженост в гласа.
Приседнах и потърках пулсиращите си слепоочия.
— Какво се случи?
— Просто се удари в купола, но той се оказа по-здрав от теб.
Ядът и накърнената гордост ме накараха да премълча.
Исках да я попитам отново за Джон, за Моригон, за причината и двамата да изглеждат толкова променени. Но имах силното усещане, че въпросите ми ще отидат нахалост. Преди да успея да промълвя, тя първа наруши тишината:
— Разбрах, че си посетила Арчи?
— Нали сама каза, че можем да ходим където пожелаем в къщата.
— И за какво си приказвахте?
— Жал ми е за него — изрекох вместо отговор.
— Защо? Той живя хубав, дълъг живот.
— Че е бил дълъг, не се и съмнявам. Виж, дали е бил хубав, не съм толкова сигурна.
Тя трепна така, сякаш я бях зашлевила, което ми достави огромно удовлетворение.
— Не те разбирам — произнесе с леден тон.
— Арчи спомена за саможертва. Чия саможертва? Неговата? Или на баща му? Защото и двамата не са имали особен избор, нали? Ти си вземала решенията вместо тях. Точно както правиш и с нас.
— Не знаеш нищо за тези неща, Вега. Не си наясно с фактите и затова просто хвърляш думи на вятъра.
— Стори ми се, че някои от думите имаха смисъл за Арчи. Че той е просъществувал цялото това време, без да живее истински. Навярно затова е толкова озлобен. И честно казано, трудно ми е да го виня.
Исках да я накарам да изпита болка. Да й върна поне отчасти онова, което ни причиняваше.
— Преди се надявах, че ще схвана мисълта ти, Вега. Сега вече съвсем й изгубих края.
— Защо, толкова е просто. Ти искаш да отнемеш живота ми и аз не съм доволна. На мое място нямаше ли да се чувстваш по същия начин?
— В името на по-висшето благо аз…
— Моля те, не започвай. Разправяй тези неща на някой друг. Същите лъжи като Битката на зверовете. Как я нарече Арчи? А, да, бабини деветини. И твоето висше благо не е по-различно. Сигурна съм, че Алис Адронис щеше да го потвърди. Тя поне е умряла като воин. Не се е свряла като мишка в хралупата си. А ти, Астрея, въпреки всичките си прехвалени дарби си точно това. Една уплашена мишка в мръсната си малка хралупа.
Докато говорех, нито за миг не снех очи от нейните. И нарочно използвах същия влудяващо спокоен тон, с който тя ми говореше през цялото време, откакто бях тук.
— Ти си една глупава Женска — бе резкият й отговор.
— Алис не мислеше така. Тя ми даде Мълнията и заръча на всяка цена да оцелея. Ако наричаш глупава мен, все едно го казваш на най-добрата си приятелка.
Астрея стана и напусна стаята, без да обели и дума повече.
Делф моментално нахълта на нейно място, следван по петите от Хари Две.
— Добре ли си? — попита притеснено, докато кучето скочи върху завивките и ме близна по ръката.
— Нищо ми няма. Какво стана всъщност?
— Ами намерихме те паднала на земята, ето какво.
— Опитах се да премина през купола. Знам, че беше глупаво, но просто исках…
— Да се махнеш от това място — довърши той вместо мен.
Въздъхнах и отпуснах глава върху възглавницата.
— Ще се махнем, Делф, ще видиш. — Улових го за ръката. — Кълна се.
Той ме погледна, но си личеше, че не споделя моя оптимизъм.
— Разбира се, не ще и дума — рече, лепвайки си накрая една усмивка за по-голяма убедителност.
Прегърнах го и усетих неговия топъл дъх върху бузата си. Отново бяхме само аз и той срещу… общо взето, срещу всичко. Но по някаква причина ми се струваше, че имаме шанс — шанс да се борим. А друго не ни и трябваше.