А после, също така внезапно, както бе започнало, всичко свърши.
Аз стоях по средата на стаята без драскотина по себе си, с отпуснати край хълбоците ръце и занемяла, съзерцавах разрухата, която неволно бях причинила.
— Делф, Хари Две! — извиках.
В следващия момент бях до тях. Улових Делф за рамото и го разтърсих.
— Кажи ми, че си добре, моля те! О, боже, какво направих?
Сякаш камък падна от сърцето ми, когато първо той, а подир него и Хари Две се размърдаха.
Кучето ме близна по лицето, а Делф стисна ръката ми и се усмихна потресено.
— Свети Алвис Алкумус! Вега, какво беше това?
— Не знам, Делф. Просто не знам — отвърнах, без да крия сълзите на облекчение, рукнали по бузите ми.
Астрея все още лежеше на пода, но в съзнание. Емоциите, преминаващи през лицето й, бяха толкова сложни, че нямаше как да ги разгадая.
Тя бавно се надигна и направи няколко залитащи стъпки, без нито за миг да откъсва очи от мен.
Приближих мълчаливо и застанах срещу нея.
Исках да я оставя да заговори първа.
— Как го направи?
— Аз мога да се бия — отвърнах тихо. — Стига да ми се даде възможност.
Гърдите й се повдигаха учестено, а едната й трепереща ръка посегна към полуотворената уста. Преди да успея да добавя още нещо, тя се втурна към вратата и токовете й зачаткаха по коридора.
Впуснах се подире й, но тя вече не се виждаше. Не я открих нито в нейната стая, нито в някоя от останалите, до които имах достъп.
Най-сетне я забелязах отвън на моравата, седнала върху голям камък досами купола. Пръчката висеше отпуснато в ръката й. Тя чу стъпките ми, но не ме погледна. Бавно приседнах на тревата до нея.
— Надявам се, че не съм те наранила — казах. — Нямах такова намерение.
— Очевидно е, че ме нарани — отговори спокойно тя. — Но аз го сторих първа.
— Просто ме обхвана нещо. Все още не разбирам какво.
— Не разбираш ли? Е, аз мисля, че разбирам. — Няколко секунди изтекоха, преди да продължи: — Бъркаш, че не давам пет пари какво се случва с другите, Вега. Напротив, прекарала съм последните осемстотин години в грижа за тях.
— Знам — промълвих.
— А знаеш ли защо съм толкова ниска, въпреки че вземам еликсира?
— Предполагах, че винаги си била дребна на ръст.
— Навремето бях висока почти колкото Алис.
— Как така? — примигнах объркано.
— Осем века непосилна отговорност буквално ме смазаха, Вега. А еликсирът, макар да ти дава живот, отнема други неща. Важни неща.
— Като например?
— Като например съчувствието. Разбирането на чуждата гледна точка. Неща, от които сега се нуждая повече от всякога.
Не отговорих нищо. Усещах, че е добре да я оставя да излее душата си.
— Съзнавам, че някой може да оспори моите методи, дори целите ми, както стори ти.
— Но можех да го направя и по-тактично. Не биваше да използвам тези думи.
— Защо? Ти бе доста красноречива. Може би повече, отколкото си даваш сметка. А и аз те нагрубих не по-малко.
Тя отвърна взор встрани.
Реших да я подтикна да довърши.
— Маладоните? — подхвърлих.
Това веднага прикова вниманието й.
— Арчи ли ти каза за тях?
Кимнах мълчаливо.
— Да, проклетите Маладони.
Тя произнесе думата така, сякаш бе най-отвратителната, която можеше да се отрони от устните й. — Те са доста могъщи, както разбирам.
— Дотолкова, че унищожиха нас и всичко, в което вярвахме. Напълно и окончателно.
— Може би не напълно.
Астрея ме погледна внимателно и ми се стори, че зърнах следа от усмивка.
— Да не би да искаш да се биеш срещу тях?
— Защо не?
Тя сякаш обмисли за кратко идеята, после посочи обратно към къщата.
— Какво направи там вътре, Вега?
— Казах ти вече, не знам как стана.
— Няма значение. Важното е, че успя.
— Нали дядо ми е бил Екскалибур. А според теб способностите се предават по наследство.
— Тук става дума за нещо повече. Много повече. — Тя се приведе към мен и продължи с отчетлив тон: — Екскалибурът се ражда с всички способности, които някога ще притежава. Твоят дядо беше забележителен, но има и далеч по-голяма мощ от тази.
— Каква? — попитах със затаен дъх.
— На онези, които я придобиват постепенно, с възрастта. Тяхната сила е вкоренена толкова дълбоко, че понякога могат да извършват истински магически подвизи, без да използват пръчка. Без дори да произнесат заклинание. Нямаш представа колко изключително е това. Те са още по-редки от Екскалибурите. Толкова редки всъщност, че дори нямаме име за тях. Може би аз ще поставя началото, като нарека този феномен… Вега.